В Гърция имало криза. Да де, ама пътищата са хубави, сравнително подредено е, чисто (в деретата край пътя почти няма бунища), хората са приветливи, туризмът по морето си върви без истерия, може би с малко повече свободни места, но го има, изобщо спокойствие и приятна атмосфера. Изглежда кризата е някъде другаде.
Това като предисловие на поредното плаване, отново в Йонийско море, но то сякаш е безбрежно и винаги ни показва някое ново лице.
Този път успяхме категорично да отговорим на въпроса „Може ли с деца на яхта?”. Отговорихме с „Да”. Най-младият и най-лъчезарен член на екипажа беше Сияна – на година и половина. Тя се справи геройски (пищя, плака, яде и спа). Майка й също се справи геройски.
И този път потеглихме на Юг от Левкада за да намерим закътан залив на остров Меганиси сред още около 10 лодки, все на котва. Аклиматизационен (за екипажа) лагер. А екипажът е от стари морски вълци и семействата им.
На следващия ден опипваме острова, плуваме в близката пещера (оплетена с някакви сложни и глуповато-нереалистични легенди за немски подводници) и се отправяме към Кефалония, където в канала между него и Итака леко ни побутва следобеден попътен вятър, за да ни избута до друг „необитаем” залив. Ядец. Пак е пълно с лодки, които не можем да се правим, че не забелязваме, защото трябва да се съобразим с това къде са пуснали котва, накъде ще задуха вятърът и т.н.
На следващия ден продължаваме бодро на юг, където става все по-топло (както са ни учили в училище). Минаваме покрай големия източен залив на Кефалония, за да заредим с вода (срещу пари) и се опитваме да видим с бинокъла откъде се влиза в една известна пещера с огромно езеро вътре, в което се плава с лодка. Не успяваме да го видим – май ще остане за следващия път (след две седмици).
След обяд приставаме в прекрасно пристанище със звучното име Порос, тъкмо навреме за да си намерим място за акостиране на кея и да станем свидетели как се пристава с лодка с повреден мотор. Не ловко, на платна и с използване на инерцията, както биха си помислили опитните моряци, а с помощта на разтревожен водач на флотилия, който с динги с мотор със засилка блъска яхтата от нужната страна и под правилния ъгъл, за да я насочи в желаната посока. С дружни усилия нещастната лодка е паркирана и пристанището си отдъхва. Остава само красотата на каньона над града, малкото островче и ръждивия варел в средата на залива.
Ето че вече е Денят в който екипажът ще зърне синята вода около остров Закинтос, ще се пъхне в сините пещери с дингито и за десерт ще види сравнително опустелия надвечер залив на корабокрушенеца или „шипрек бей”. Какъв бей, бе, какъв е тоя турчин – беше първата реакция на един от екипажа. Не е турчин, а залив. Даже на залез е много красив.
Трябва да се откъснем оттам за да успеем по светло да стигнем до една дълбока дупка (рибарско пристанище) във високия западен Закинтоски бряг, където да нощуваме, отново в средата на залива.
На следващата сутрин ни изненадват приятно вече традиционните палачинки, приготвени от началничката на котвата. Бодро хапваме и след неуспешните опити да хванем някоя по-голяма риба с въдица и траперски капан (от бутилка с минерална вода) се връщаме отново към известния залив с ръждясалото корито (зад който също стои легенда за корабокруширали трафиканти на дрога). Децата се кефят, че ще има пясък, но о, ужас – пред нас се изсипват три триетажни кораба с туристическа конфекция, плажът е буквално задръстен от крещящи на всички езици потребители на ол-инклузива, а ивицата вода пред брега е арена за проява на майсторството на капитаните на около 15 лодки, които маневрират между котвените вериги, натиснати от вятъра, за да оставят и приберат своите екипажи или просто да се измъкнат от тук.
Идва и нашият шанс и с мръсна газ дрифтим с 40 футовата лодка между препятствията – по-бързо навън и на север към Итака и по-точно едно малко островче край нея, известно с нашествие от плъхове, с което напоследък изглежда са се справили няколкото пренесени там котки. От единствената лодка излиза белобрад, достолепен капитан и поема въжетата ни. След което сяда на борда на лодката и започва да чете книга. Дебела книга. Нищо, че Гърция е в криза, моряците й са на ниво! Разбира се, че го черпим салата и ракия, как иначе. А той с неудоволствие споделя, че е на риба за последно, защото след четири дни заминава за Америка да гледа внуци. Сутринта беше изчезнал, заедно с лодката си…
А ние след известно помотаване сутринта и кратка разходка из Вати-основният град на Итака, успяваме да хванем чудесен свеж вятър от Запад, който за броени часове ни избутва до канала между тесните и дълги острови Каламос и Кастос.
Финишираме надвечер, пак на предпоследното свободно място, в порт Каламос. Добре че лодката успя да вдигне над 8 възела по пътя, иначе щеше да има муунсейлинг 🙂 . Защото си духаше и през нощта. Това е остров с едно село, другото е разрушено от земетресението в 1953 и никой не се е занимавал да го възстановява. Няма полицаи и цари типичната островна култура – спокойствие, всички врати са отворени, а ключовете на моторите и колите си стоят на стартера. Че кой ще ти открадне мотора и къде ще иде ?
Посреща ни местният феодал, който освен че ни поема въжетата ни дава насоки и настойчиво ни кани в неговата кръчма на площада. А там всички кръчми са негови, също и магазина. Туристите се тълпят там, симпатично българско семейство от Сандански се занимава с кухнята и обслужването, а шефът Йоргос (илиДжордж, както се представя), седи настрана в дочените си гащи и поема въжетата на пристигащите яхти. Идилия.
Последен ден плаване, за да се върнем в марината на Левкада, при хилядите лодки, подредени като бройлери и колите, които да закарат екипажа отново на работа в понеделник.
А тъй като на командния състав на кораба му е нещо недовършено и не е на работа в понеделник, решаваме за десерт да обиколим околните атракции на север от Левкада: Парга – чудесен крайбрежен град с крепости принадлежали на кого ли не – местни, венецианци, англичани, турци и накрая, след Балканската война – отново в обединена Гърция. След като се усетихме за малко „туристи”, побързахме да избягаме пак на юг, където открихме реката Ахерон, която събира водите си от близката планина и минава през прекрасен тесен няколко метра каньон, ограден от 100 метрови варовикови стени, от всяка дупка на които блика вода, дори в сухия септември. Доста студена е, което направо те вкарва в термичен шок на фона на над 30 градусовата жега наоколо.
По каньона може да се проникне с газене и плуване, нагоре или надолу, зависи от къде го подхванеш. А по-надолу, след каньона, реката прави множество меандри преди да се влее в морето. Тъкмо по тези меандри взехме един каяк, за да потънем в речния свят на птици, водни кончета, лонгоз и речен хлад, докато достигнем устието на реката, където успяват да се напъхат и да се вържат на кей яхти и дори катамарани.
Това е чудесен край на тази история, който мислим някак да вмъкнем в програмата на следващото си плаване, като аклиматизация към по-хладните български ширини.
Благодарим на екипажа!
