Новият плавателен сезон започва с пълна луна – романтично предзнаменование, съзвучно с нашето име – moonsailing. Луната е налице, да видим как ще е сейлинга. Събота, на пристанището кипи трескава подготовка – всички стартират сезона сега. Лодките се вадят от нафталина на зимата, слагат им се платната, поизчистват се малко, мързеливо, по гръцки им се прави проверка на основните възли и се обявяват за готови. Да му мисли капитанът. Това, че скоростомерът не работи, а управлението на котвата ще засече на следващия ден си е съвсем в реда на нещата. Обаче няма как да го разбереш от началото и ние, изпълнени с положителна пролетна емоция и ентусиазъм се подписваме на купчините бумаги, казваме, да, да, знам го това, разбира се…за да тръгнем час по скоро. Да, ама не. От Лефкада на юг към островите се излиза по тесен прокопан канал, който минава край градското бунище. Тъкмо там и тъкмо днес, в събота, когато всички чартъристи взимат лодките си и потеглят, властите са решили да прокарат кабел напреко на канала и…”затворено за известно време, поне до 16 часа, после – ще видим…”
Е, добре, използваме паузата да се подредим, както и да се срещнем със собственика на фирмата, който ни дарява с две бутилки местно вино, за берекет по случай началото на сезона. Всеки дефект – ефект! Потвърждаваме това старо правило и вдигаме котва – каналът е отворен.
Вече знаем доста за тези острови, знаем и къде обикновено ходят тълпите чартъристи и флотилиите от които се опитваме да избягаме. За да намерим нашето спокойствие, за което сме тръгнали – без радиостанции, брифинги, графици и програма, адмирали, капитани…просто ние сме си и плаваме свободно – в търсене на щастието. Взимаме курс на „кестерме” за да акостираме привечер на един от малките острови наоколо, където местният феодал Йоргос, представящ се като „Джордж” умело ни насочва, поема въжетата и ни помага да акостираме, а разбира се ни кани в неговия ресторант. Готово.
Разходка, залез, дъх на море, екипажът е щастлив.
Следващият ден вятър почти няма, но бръмчейки наоколо с мотора 
гледаме да попълним няколкото останали празнини в познанията ни за тези острови. Този залив, онзи кей…ето го и вятъра – вдигай платната и – газ на запад – за да излезем зад стената от острови, обграждаща вътрешното море и да идем в нашата”гара за двама” – малкият кей на селцето Асос, на който сме точно две лодки. Толкова и събира. В процеса на акостиране котвата започна да капризничи. 
Надолу иска – нагоре не. Ловка маневра към дълбокото, 20 минути ремонт с обединени усилия на инженер и архитект, мултицет, клещи, чук, тел и вълшебни думички – котвата отново работи. Приставаме шумно, за радост на приятелите ни, българи, които работят в една от близките кръчми. Още един залез, блага ракия и блещукащи в гладката вода отражения.
Мързеливо утро. Знаем, че вероятно ще сме отново тук след седмица, затова оглеждаме залива за капани и уловки, на които може да попаднем следващия път, след което се измъкваме от отвесните теснини на входа и излизаме в открити води. А-ха да духне ветрец, ама все нещо не му достига. Мъчи се. Оттук – оттам, все е слаб. Морето е или гладко или леко набраздено от непостоянния бриз. Хубавото е, че всички забравиха страховете от морска болест и хапчетата бяха прибрани по чантите. Обикаляме негостоприемния западен бряг на Кефалония и се шмугваме в голямото пристанище на главния град – Аргостоли. Главна улица, барове, коли – живот.
На сутринта – атракцията са рибарските лодки, които пристигат с улова на пристана и рибарите го продават на струпалата се тълпа, докато чистят мрежите. А отзад чакат „на гюме” десетина големи костенурки от защитения вид „карета-карета” за да получат полагащия им се дял от рибешки глави и други остатъци, изхвърлени направо в морето. Кой купува риба, кой снима костенурки – около 10-10 и нещо, бавно отлепяме от кея за да поемем към Закинтос – към пословичния залив на корабокрушенците и сините пещери.
Днес няма да бързаме – докъдето стигнем – варианти има много. Оказва се, че имаме рожденик на борда – торта, свещи, ром, наздравици и честитки – под платна и върху почти гладка вода. Какво повече му трябва на човек…
Плаваме на юг. И въпреки че е имало случаи, в които известният залив с ръждясалия кораб е бил претъпкан с туристи до омерзение, а за пещерите се чака на опашка, отиваме натам. Дължим го на екипажа, а не може да се отрече – красиво е. Възнаградени сме с почти пустия залив – някакви си 2-3 лодки, в разсечената от следобедната сянка вода с наситено син цвят и дъно, постлано с бели камъчета. Какво е различното този път ли – на борда има ентусиасти катерачи, за които отвесните скали на залива са рай – катериш и скачаш във водата – Deep water solo. Хич не ни се тръгва, но следобедът преваля. Акостираме на борд в малко пристанище наблизо – изглежда учудващо пусто, но има всичко, което ни трябва – кафене, магазин, островче за фон на снимките, малък плаж. Празнична вечеря. Капитанът не може да си намери фуражката, но е с кител, за повече официалност.
Първи май е. Ден на труда, но на нас не ни се работи.Сините пещери имат своята притегателна сила, затова сутринта мързеливо потегляме отново на там за да поплуваме в някои по-малко известните от тях и покатерим по скалите. Вятър няма, но трябва да поемаме на север. Макар че сме на средата на пътешествието, усещаме, че вече се прибираме назад. Ту с вятър и 6 скорост възела, ту с море като огледало, успяваме да се доберем до Итака – островът на Одисей, където спираме на познато ни от преди тайно място, далеч от тълпите и туристическата индустрия. Само ние и една рибарска лодка. До залез слънце пробваме риболовните си умения с променлив успех, но в крайна сметка нещата пак отиват към неизменните салатка и ракийка. Нека ни е зле. Сутринта рибарската лодка я няма. Сами сме. Идилия. Изнемогваме без енфие…И още по-трудно тръгваме оттук, отново на север – към цивилизацията.
И както се клатим пивко на мотор, изведнъж се усеща полъх…вятър…ИДЕ! Вдигаме платната и ей-така от нищо излитаме с 8.5 възела по идеално гладкото море. И летим и пристигаме на Кастос – малкото островче, което сме си набелязали за вечерта и не ни се спира още и правим завой и пак вятърът свири в ушите – даваааай. Крен, всичко в каютите пада до земята, но на кой му пука – времето и тази седмица даде вятър. Опа – забелязваме две лодки, които като хиени пълзят в завета към входа на пристанището. Ние ще сме преди тях. Давай, върти, дърпай въжета. Е пристигаме заедно, но получаваме от тях заслуженото предимство, защото сме на ветрила. Приставаме на малкия кей в малкото село на малкия остров. А вятърът нежно доизсвирва песента си, преди да замре във вечерна дрямка. Празнична вечеря на сушата, на тераса с поглед към пристана и планински върхове в далечината.
Мистично утро в още несъбудилото се село. То се кани да се отвори към туристите на великден, след няколко дни, но все още няма откъде да си купиш хляб. Възрастна жена с всички сили налага един октопод в крайбрежния паваж, а ние пием фрапе под звуците на нежен сутрешен джаз. Зад нас цъфти мушкато а дърветата са отрупани със зрели лимони. Задържаме мига и отплаваме.
Обратно към Лефкада. С вятър в платната. Приятелите, които бяха с нас ще си тръгнат още преди залез, а ние със слънцето под ръка оставаме, оставаме…
Благодарим на екипажа!
