По традиция всички на великден са със семействата си, обикалят църквата, поздравяват се с Възкресение Христово и са щастливи, че са изпълнили хилядолетния обичай. Традициите обаче не са това, което бяха. В днешното динамично време все ще се намерят група безделници, които да отделят две седмици за да се гмурнат в приключението – ветроходен преход от Лефкада до Атина през Йонийските острови, около Пелопонес и северните Циклади. Е, и те ще се чукнат с яйца, боядисани на борда, преди отплаване и ще се чувстват като едно голямо семейство. Това разбира се сме ние – екипът на moonsailing и нашият екипаж. Да видим какво ни очаква.
Най-накрая екипажът се събира и без много да се бавим, потегляме. Вече е почти 5 след обед, а искаме да се изнесем от глъчката на града, биенето на камбани и шумотевицата около празника за да го посрещнем в малкото село на малкия остров Кастос, в по-интимна среда. Приставайки по залез вече чуваме високоговорителите на църквата, където литургията е в ход. Още сме под въздействието на вятъра, който успя да ни подкара с 8 възела, за да пристигнем по светло. Разходка и вечеря, последен ден на великденските пости. Берем лимони из селото и ги ядем с корите.
Вятърът стихва. Комари. Звездна нощ. Великден. Христос воскресе! Яйца, козунак, кафе. Облаци и няколко капки дъжд. Времето се променя…Спираме на малък залив на самотния остров Атоко. На него има един залив, на брега – една къща, а до нея – малък параклис. Особено празнично ни е там, сами в залива, наречен “One house bay”. След час отново сме на път – към Итака, да видим места с които ни свързват стари спомени от предишни плавания. Още една спирка в дълбок залив на котва. За изненада и радост водата е значително по-топла тук, а слънцето се крие зад облаци и не пари.
Още един час и сме в главното пристанище на Кефалония – Сами. Вече сме ходили в красивото подземно езеро-пещера Мелисани, недалеч от града, затова за разнообразие решаваме да посетим старата крепост и акропол на хълма над града. Без да усетим изкачваме над 300 метра денивелация по горската пътека, като с радост установяваме, че тренингът на мускулите от планинската зима още държи. Няма да е така наесен, след морското лято, обаче. Крепостта, не ще и дума, е на прекрасно огледно място. Долу е пристана, а отсреща – Итака. Обратно надолу и няколко лимона намират място в раницата пътем – от случайно изпречили се на пътя дървета, разбира се.
Следващият ден е по-дълъг. Трябва да стигнем на юг до главния град на Закинтос, а пътем да минем през сините пещери. На изхода на пристана ни посреща странен за района ЮИ вятър и след миг правим 7 възела на рифовани ветрила. Не за дълго. След 10 мили вятърът спира като с нож, за да остави само вълните, които да ни клатят под звука на мотора чак до Закинтос. Колкото – толкова.
Закинтос на Гергьовден. Всеки е излязъл на главната с лъскави дрехи, гироси, захарен памук, звънят църковни камбани, всичко е феерия от светлини. Градът е красив и от яхтеното пристанище, а също и от близкия хълм, на който се качваме вече по тъмно, преди екипажът да се пръсне по кръчмите, за да се прибере на борда след полунощ. На другия ден по изгрев Закинтос е застинал в следпразнично вцепенение, но не за дълго. Вече е делник и бавно се надига шума на моторетките, тромбите, свирката на ферибота.
Отплаваме към южния залив на острова, защитена зона, в която се размножават костенурките Карета-карета, с надеждата да зърнем някоя, а и да се порадваме на едни страхотни скални пещери, които намерихме по-рано. Намерихме къде да се закотвим недалеч от огромна скална арка за да плуваме под нея. През един подводен процеп на скалата се просмуква минерална вода със сяра прави бял облак в морето. Ментов коктейл. Попътен вятър към следващата ни спирка – Катаколон. По пътя влачим въдицата и бум – макарата започна да се развива бясно. Добре че предварително се бяхме наговорили как да съберем платната в такъв скучай – екипажът заработи като един и след 15 минути в кофата имаше една туна – 4-5 кила. След половин час – бум – втори удар. Този път туната беше два пъти по-голяма и отне около час.
Тъкмо да се качи на лодката и…кордата се скъса, като и стръвта замина, туната също. Язък. Дадохме жертва на Нептун, Посейдон и кой знае още кого, но вечерта успяхме чудесно да хапнем и с наличния улов, защото преди да спаднат възбудата и ентусиазма от изпълнения с емоции ден, дамите от екипажа приготвиха луксозна гала вечеря. Тук е момента да кажем, че мъжете на борда сме малцинство – 4, срещу 6 жени. Нека ни е зле. Нощуваме вързани на кея, до виенското колело – атракция за тълпите, дошли в Катаколон да посетят близките останки от древна Олимпия – там където са се провеждали Олимпийските игри в древността. Програмата ни не позволяваше да инвестираме половин ден за това, но пък не ни попречи да оберем едно дърво с грейпфрути, което беше отрупано с плод. Лимони, риба, а сега и грейпфрут – щедра е природата тук, да видим какво ли ще даде днес.
Вълни, останали от вчера. Без вятър. След обед идва и вятърът, а вълните стават още по-големи. Спираме за почивка на завет зад малко островче, на което има само един манастир и под него – пещера. Още малко и сме в приказния залив на Пилос, ограден към морето със стена от скали, в които има естествени арки. Залез с облаци. Дълъг, изморителен ден. Прогнозата за утре е за гръмотевици и дъжд.
Днес е денят на Венецианските замъци, „облагородени” от Османските управници в последствие. Пилос, Метони, Корони – все знакови места по носовете на Пелопонес, охраняващи търговските пътища от средновековието до преди 100 години. Правим се, че не гърми и светка над сушата и разсеяно спираме в този или онзи залив, разглеждаме замъците и се снимаме, докато прогнозата не започва да се сбъдва със страшна сила – над нас надвисват черни облаци и вятърът се усилва. Напред към последната спирка за деня – Корони. Като по чудо успяваме да се изплъзнем от дъжда, с мръсна газ влизаме в залива под замъка на Корони, завъртаме се, пускаме котва, вдигаме гюрука и…дъжд. Вали, вали, повечето от остатъка от деня. Преди залез изведнъж спира за да ни дари с чудесни облаци, светлина за снимки, залез и време за разходка и пазар на брега.
Следващият ден е посветен на природата и легендите. Мислехме да е спокоен и кратък ден, но прогнозата за развиващ се силен западен вятър ни подгони да направим 48 мили преход, но все пак намираме време да спрем за час в един наглед скрит залив – Дирос, в който има уникални пещери – безкрайни подземни километични галерии на нивото на морето със сталактити и сталагмити, през които пътешестваме с лодка.
Това беше чудесно разнообразие от плаването, което продължаваме на юг, по посока на известния залив на Лестригоните – Мезапо (от Одисея на Омир), покрай 100 метрови вертикални стени и накрая около втория нос на Пелопонес, за да пристанем в отдалечения и почти пуст залив Порто Кайо, на брега на който има две кръчми и няколко къщи. Тук наистина усещаме как планината започва от морето. Ние сме в малък казан сред стръмни планини, по-високи от 1000м. Вечерна разходка, бяло винце и октопод в едната от кръчмите, прибиране у дома (на яхтата, закотвена в залива) по здрач, нежна музика на палубата…Утре ни очаква дълъг ден – 55 мили до Монемвасия покрай небезизвестния нос Малеа – местният „нос Хорн”, където се срещат Йонийско и Егейско море и времето е непредвидимо.
След като вятърът свири цяла нощ в такелажа и гикът пя своята метална песен почти без да спре, сутринта вятърът млъкна. Морето е огледало. А прогнозата е все така заплашително-ветровита. Ама от следобед. Станахме рано и се измъкнахме от залива в планината точно по изгрев. Голямата оранжева палачинка се показа точно срещу нас. Величествено. Бръмчим на мотор в гладката вода на границата между Йонийско и Егейско море. Малко след обед си отваряме по една бира за добре дошли в морето на цар Егей.
Минахме носа, дойде и вятърът. Под ветрила напредваме на север и с лекота преодоляваме оставащите 15-тина мили до Монемвасия – малко градче край остров (в последствие превърнат в полуостров), на който е укрепен стар византийско-венецианско – турски град със зидани стени между естествен скален венец и морето. Всички ахнаха и това преля чашата. В България хората се приготвят да гласуват, Решихме да не оставаме по-назад и след кратко обсъждане и гласуване, капитанът реши – предвид прогнозата за бурни западни ветрове в следващите дни и невъзможността да заредим гориво същия ден – дава на екипажа половин ден градска отпуска! Бурни аплодисменти. Следващият ден на обед всички са щастливи и с приповдигнато настроение се качват на лодката. Имали са време да се разходят, напазаруват и изперат. Хубаво е, че останахме в Монемвасия, струва си. Същият следобед, тласкани от силен прехвърлящ западен вятър се изнасяме на север, към дълбок залив сред планини и кипариси, където приставаме на малък кей до параклис – гара за двама. Рибарите са се представили добре, дамите са направили торта, има една-две бутилки вино, младата луна за малко се показва над планината…какво му трябва на човек…
Повече снимки – в галерията ни във Фейсбук.
Очаквайте продължение 🙂
