Това плаване започна преди седмица, по Великден и Гергьовден и ще продължи още седмица, докато стигнем Атина около Пелопонес и през северните Циклади
….Не ни се тръгва от залива на кипарисите. Ама никак. Както се пее в познатата песен „Разбрахме се в 7, събрахме се в 8 и в 9 тръгнахме към хижата…” – и ние си търсихме разни задачки и оправдания за да отложим тръгването. Ловихме риба, писахме в корабния дневник, използвахме хубавата светлина за снимки.
В крайна сметка отлепяме, като лишаваме другите две лодки от шумната глъчка, която витае около нашата яхта, за да ги оставим в усамотение и покой, както ги и заварихме вчера. Напред към остров Идра – известното артистично скривалище, добило такава популярност, че не можеш да си намериш място в пристанището, задръстено от тълпи и флотилии и според нас – загубило част от привлекателността си по тази причина. Опънахме платната веднага след излизането от залива. Вятърът се е обърнал на 180 градуса от вчера, но важното е, че го има и ни бута напред с добри 5-7 възела. Излязоха и зайци, вълната се заравни, удоволствието от скоростта е пълно. Пуснахме оранжевата рибка да мами туните, а междувременно пребоядисахме една друга с лак за нокти, защото не се представяше добре в оригиналната си окраска. Започнаха да се появяват острови и островчета, с които Идра е заобиколен. Започнаха да се виждат и яхти – необичайно след няколкодневно самотно плаване около Пелопонес. Един дъждовен облак се носи към нас, сипейки дъжд над съседния остров. Да бързаме да хвърлим котва или не – решаваме да изчакаме и да се движим бавно напред – успешна тактика – облакът се изнизва пред нас, поръсвайки няколко капки и заминава нанякъде. След 10 минути е пак слънчево и хвърляме котва в залива под дъгата.
Вятърът довява отнякъде свежа миризма на камфор – еликсир за обонянието в измития от дъжда въздух. След час тръгваме за да обиколим Идра, лавирайки между много островчета, накацали наоколо за да подберем място за приставане за нощта. Ако са плъзнали флотилиите (масовият продукт за стадно ветроходство, измислен от британски компании), шансовете ни са никакви. Пристанището на Идра е малко и съм виждал лодки, паркирани на 2-3 реда, една пред друга. Тук заливче, там параклисче, набелязваме няколко възможни котвени стоянки, а пред нас се задава следващият черен облак, на който не се виждат краищата. Я да видим пристанището – изненада, чака ни едно празно място. Успяваме ловко да пуснем котва между разни вериги и боклуци по дъното, завързваме се и дъждът пак руква. Този път за по-дълго. По някое време спира за около 2 часа, за да ни позволи да се разходим из града в който няма автомобили, а уличките са тесни и криволичат стръмно по хълма между къщите. Вдишваме смесващите се аромати на цъфтящите храсти и се оглеждаме дали пък не виси от някое дърво я лимон, я портокал. Не виси. Нищо, утре до обяд ще има пак разходка, може път да намерим.
Вече е утре – намерихме лимони – градският парк е от лимонови дръвчета, които кротко капят в тревата. Остава само да ги посъберем, което и направихме под неодобрителния поглед на магаретата, които са основният транспорт в селото и като такъв, имат регистрационни номера с името си. Градска отпуска до обяд и после ако спре дъжда – към Порос – друг емблематичен остров в района.
Дъждът спря, вятърът – не. На пълни ветрила излитаме от залива на пристанището след сложна еквилибристика между вериги на мъртви и живи котви. Вятърът ни натиска, но все пак на много остър курс и силен крен успяваме да поддържаме около 6 възела в желаната посока, като за да ни е по-трудно се опитваме да унищожим голямата кутия сладолед, купена в последния момент от селото. След поворот, лягаме на обратния остър курс, който направо ни забива в канала на Порос – нищо и никакви 15 мили на един дъх. Пожелаваме си всеки ден да е така и успяваме да се завържем на борд пред археологическия музей – реверанс към археоложката в екипажа.
Порос е жив град – дълга пристанищна улица, ограждаща полуострова на стария град, който пълзи нагоре, чак до върха на хълма, за да открие оттам гледки във всички посоки. Страхотен залез от една висока църквичка с поглед към залива, лодките и целия свят. Местно вино, пазар и запасяване за следващите дни, в които се очаква да сме на котва в диви заливи някъде в Северните Циклади. Вечеря на палубата под улична лампа…
На сутринта ни събужда боклуджийският камион, който шумно събира всички разноцветни кофи за разделно събиране в търбуха си и отшумява с трясък и гръм. Решаваме да пием кафе на изгрев в морето и тоз час се развързваме от кея и без да бързаме потегляме. Скоро гасим мотора и започваме да се движим в тишина на изток, към слънцето. Лек, летаргичен вятър. Посъбуждаме се при вида на малко островче, изпречило се на пътя ни и решително завъртаме геврека към него, оглеждаме плажа с бинокъл и обсъждаме как да пуснем котва. Кой е тоя остров бе – пита някой. Бързият поглед върху катрата казва, че островът се казва едикакси, но с червени букви е написано – „Забранява се пускането на котва и слизането на брега”! С бинокъла се вижда път и антена. Ясно, военна зона. Също като оня остров край който минахме миналата седмица, на който бомбардировачите тренирали да пускат бомби. А ако не улучат?
Както и да е, оправяме курса, пускаме си джаз и си къпем рибката, закачена на въдицата чак до Остров Китнос, където хвърляме котва в приказно заливче с качествата на 5 звезден хотел – има място само за нас, на брега има топъл минерален извор, отсреща – параклис, може да се наблюдава и изгрева и залеза…да продължавам ли?
Добре, продължавам. В далечината пред малко островче се виждат на залезна светлина няколко яхти, които се въртят на вятъра едновременно като патки на клаксон, една от дамите на борда прави масаж на капитана до минералния извор, а един от кавалерите хвана ципура и кефал за вечеря. Стига, станаха 6 звездите на хотела. Тиха музика, звезди и луна на палубата…чао, до утре.
Утрото дойде и ме събуди с пляскане на опашка…на опашки…на риби в кофа. Сънувам ли…явно не. Изскачам навън за да видя нашите рибари с щръкнали пръчки гордо да вадят от водата рибките, които са излезли на закуска – няколко ципури, още един кефал и разни други за цвят. Ще останат за вечеря. Защо не за закуска ли – защото другият нехарактерен за този час шум, придружен с характерен аромат идва от цвърчащото тесто в тигана – боцманът прави палачинки.
Това е традиционната палачинкова сутрин, която се случва ненадейно и по вдъхновение. Явно – мястото предразполага. И всичко това му вдига звездите…Всички почват да се размърдват и не след дълго устата са пълни с палачинки, а вятърът започва да се вдига леко, тъкмо колкото да ни подкара към Атика, с характерния нос Сунион, над който има запазен стар акропол.
Преходът не е дълъг, така че се доклащаме дотам в ранния следобед, за да дадем възможност на заинтересованите срещу билетче да пипнат камъните, по които купища хора (вкл. и Байрон) са написали имената си и кой знае още какви трибуквени думи. Не ни харесва този залив и затова решаваме да минем още 7 мили до близкото село, където хвърляме котва в широк залив за да започнем да се въртим около нея на произвола на ветровете. Но на кой му пука, при положение, че долу се пържи и пече риба, правят се салати и се почва последната вечеря. Снимки, спомени, смях…бързо, неусетно дори, минаха две седмици. Утре ще сме в Атина в шума, праха и лудницата, а екипажът се пръска по задачи. А ние оставаме, оставаме…
Благодарим на екипажа!
