Новият екипаж. Дойде с трясък и гръм, посред нощ. Добро начало, само дето старият екипаж още не си е тръгнал и спи в яхтата. Упс – както казват американците. Нищо, нощта някак си минава, всеки я прекарва където и както намери и сутринта вече се събираме официално. И започва едно товарене на храна – пиене – храна – пиене.
Долапи, трюмове – всичко е пълно вече, а аз почвам да се чудя за седмица ли сме тръгнали или за месец. На краспицата до българския флаг се качва пиратското знаме. Добре, вече ще сме пирати. Отлепяме след обед и със свеж вятър тръгваме към остров Егина, а пътят преминава точно през магистралата от кораби от и за пристанище Пирея. На всеки три мили – кораб. Движат се 3-4 пъти по-бързо от нас и се появяват от всички страни.
Предприемаме тактиката „газ до дупка”, пък каквото стане. Изплъзваме се изпод носа на един кораб, слаломирайки между плаващи греди, всяка от която с лекота би счупила винта и продължаваме на ЮЗ. Не след дълго спираме мотора и започваме да си играем с вятъра. Първоначалните ни планове да идем на остров Мони се отлагат, защото вятърът е насрещен. Утре. Засега приставаме в един залив на котва, за да можем да си крещим на воля, да говорим възбудено за живота, вселената, хората и техните отношения и да ядем месо от огромен пушен бут, полят с червено вино, розе, уиски, ром, мента и не помня още какво. Уморени сме след безсънната нощ…до утре.
Тихо, меко утро. Без вятър. Започва да клати, вероятно е минал някой голям…Я да палим и да идем на закуска някъде другаде. Палим, вдигаме котва, тропаме с верига…никой не става. Героите са уморени. От кухнята вече се носи аромат на кафе и палачинки. Излюпват се един по един, някои бавно, други като пружини – грабват по едно въже и скачат във водата. Денят започва с трясък! Междувременно пристигаме на безлюдния остров, населен само с пауни и сърни. Кафе и палачинки на палубата, а ентусиастите изтичаха и до върха. 
Явно се огладнява по този начин, защото още няма обед, а вече на масата има парчета месо – бутът изтънява. Което пък води до прилив на адреналин и енергия – екипажът отново е във водата, влачи се на буксир след яхтата и действа като ръчна спирачка, само и само да огладнее отново. Напред към остров Идра. Явно е денят за зоологическа градина на открито – делфините не закъсняха – огромни и мудно прескачащи повърхността на водата, сякаш обхванати от летаргия. Продължаваме. Скали, плаж, плуване и гмуркане. Всякакви разноцветни напитки в големи и малки чаши. Вятър, крен, 7 възела. Идра – едвааам намираме място, след пазарлък с полицая и разбутване на няколко лодки. На главната, централно, до две млади дами, които мият огромна моторна яхта. Сприятеляваме се, колеги сме, все пак 🙂 . Идра е село, което винаги впечатлява. Сега е сезонът на упойващите миризми – на люляк и цветя. Всичко е разноцветно и уханно. Отделно има и блага – бадеми, лимони, плод от кактус. На разположение. Седим на яхтата, а навън столовете и масите са празни, по кръчмите няма хора. Хубаво е преди сезона.. Вечерта угасва… 
Трудно събуждане, а навън магаретата вече товарят ежедневните доставки от товарния кораб за да ги занесат до магазините и къщите. Пиацата кипи. Грабваме по една баничка и без да чакаме да се събудят всички вдигаме котва. Чака ни път, но преди това ще се изкъпем в един залив от юг на острова. Бръмчим дотам в огледалната вода, само за да открием залива пълен с боклуци от течението. Няма да пропуснем къпането, но го правим край един от малкото острови, с които Идра е заобиколен. И после – курс към Монемвасия – крепостта с един вход. Много скоро гасим мотора и в леко браздящото се море правим 5-6 възела без да си мръднем пръста. Бутът намалява още, екипажът бодро прави салати само за да установи, че…алкохолните запаси са сериозно намалели. А наоколо не се вижда земя. В средата на морето сме и се плъзгаме по повърхността под звуците на регето от уредбата, а”от никъде взорът надежда не види…” А, видя. Разминахме се с един траулер в средата на морето и после – пак никой. Денят преваля, но спираме зад едно островче да се охладим във водата.
Малка рибарска лодка 
пуска вечерните мрежи, а край нас минава костенурка. Докато намерим подводния фотоапарат, вече е отшумяла нанякъде. В друга част от екипажа изведнъж заговаря някакъв планинарски инстинкт и бързо изпълзяват до върха на острова. Изсвирва корабният рог за потегляне. Слънцето пада зад хълма, а ние по здрач обикаляме скалата на която е старата крепост Монемвасия и се връзваме за кея.
Екипажът отшумява на вечерна разходка. Тишина. След тежка нощ, решаваме да потеглим късно, по пладне. Тъкмо да раздуха ветрец. А междувременно ставаме част от безвремието на градчето, обхванало таверната за местните старци с броениците, гръцките (турски) кафенца с чаша вода, рибарите, които чистят мрежите и костенурките на кея, които чакат полагащия им се дял от изхвърлената риба. 12 часа.
В тон с безвремието отлепяме бавно от кея. В каюткомпанията нещо се приготвя, цари суетня. Ами да – днес е Константин и Елена, а на борда има двама именници.
След по-малко от два часа сме в уникален скрит залив в който се изсипва стръмен каньон от планината. Лежим на горещи крайбрежни камъчета с крака във водата. СПА. Сами. Боцманът се качва на мачтата за да провери има ли врагове наблизо, а виновниците за празненството спретват трапеза – шампанско, октопод…да не изреждам.
И така до 6 часа. За да се преместим още малко до любимото ни място в района – заливчето с параклиса.
Тук е едно от малкото места, на които за разнообразие нощуваме на сушата, на малкото равно място между яхтата и параклиса. На следващия ден лениво потегляме към 11. Прогнозата е след обед да се развие силен вятър, който да ни бута на север, затова му даваме време да се засили достатъчно. И макар че излизаме на мотор в съвсем гладкото море, прогнозата се оказва вярна и цял следобед караме с 6-7 възела на равна вода. Мечтата на ветроходеца. Ермиони. Малко китно градче на полуостров с парк и фар. Прекрасна вечерна разходка, кръчма, боядисана в синьо-бяло (гърците май нямат други бои в магазините си), узо, ципуро, лефко краси (бяло вино), сиртаки, както си му е реда. И докато си пием напитката , възниква спор –морето ли е наклонено или сушата. Защото вече (като на стари морски вълци) всичко ни се клати и люлее. Инженерите провеждат експеримент и стигат до тривиалния извод, че масата е крива. Това убива романтиката, но почерпката продължава до късно. Цяла нощ вятърът свири във вантите, тропат въжета, свирят гикове, Трудно се спи в такива нощи. Добре че не бързаме на другата сутрин.
Направо се изстрелваме на Изток с попътен вятър, за да се скрием за малко на близкия остров Докос. Не след дълго отново сме на вятър. Попътен, какъвто всички ни пожелават, но както е ясно на посветените, попътният вятър не е най-удобния за ветроходство. Все пак, на лавировка слизаме надолу към малък залив, в дъното на който откриваме водна пещера с прозорец към небето. Плаж на топлите камъни под вятър и слънце. Има още доста време до вечерта, какво ли да правим, я все пак да се приберем по-рано. Да, ама не било писано така. Един от екипажа, тръгнал да плува го няма. Да го намерим ни отне около два часа и половина кръжене около островите. Все пак преди слънцето съвсем да падне, всички сме на борда за да се окажем малко преди приставането между залеза по носа и изгрева на луната по кърмата. Порос – последният остров преди Атина. Цяла нощ духа, свири и фуча. Сутринта все още е така. Потегляме на пълни платна.
Пълни с вятър. 6 7-8-9 възела. Крен. За нула време стопяваме половината разстояние и се скриваме на завет зад любимия остров Мони. Плаж и почивка. Бай Димитър, който работи в местното кафене ни разказа за български политически „величия”, посетили островчето с яхтите си, както и за немските подводници, животните и за каквото още се сети. Трябва да вървим. До Атина има още 20 мили.
Пътем ни изпращат група делфини с величествено синхронно шоу. Посреща ни познатата върволица от разноцветни контейнетовози на път от и за пристанище Пирея. Разминаването с тях е като в електронна игра и те кара да се чувстваш нищожен сред морските гиганти. Нищожен, но автономен. „Свърши морето” каза някой. Не, приятели, морето не свършва, то си е там… А ние утре се пренасяме отново към Йонийско море, за да видим отново синия цвят на водата край Закинтос. До скоро и до нови срещи.
