Тази събота ставаме по-рано. Трябва да оставим една яхта в Атина и да вземем друга от Лефкада. А помежду да минем 400 километра. Караме с газ до дупка, както правят и местните – ако ограничението е 50 – не трябва да се пада под 120. Минаваме по уникално съоръжение – огромен висящ мост в западната теснина на Коринтския залив, който свързва Пелопонес с континента.
В 2 часа сме на яхтата, скачаме на нея и започваме да я подреждаме, защото в 3 екипажът вече пристига. Както винаги суетнята трае около 2 часа. В 5 отлепяме от пристана за да се наслаждаваме на късните часове на ниското слънце в дългия майски ден.
И както започна денят с газ до дупка, така и продължава – този екипаж скача направо в дълбокото с 30 възела вятър на мачтата, 7 възела скорост на остър курс и силен крен. Почти в желаната посока. Удивително спокойно приемат ситуацията новите ни приятели и си отварят бутилка мента по повод финала на шампионската лига, който е днес. 
Вятърът бушува 2 часа и спада до нула, а по залез сме на едно диво и никому неизвестно пристанище в което килът почти стърже в дъното. Да, но няма кръчма и телевизор. Групата решава – отиваме в по-голям град. В кой – в Каламос. То пък един град…единствено селце на едноименния близък остров, но поне има две кръчми, не може да няма телевизор. Приставаме на кърма по тъмно и напред – към таверната. Ядец. Телевизор няма. Може би в кръчмата на местните рибари…
Луната изгрява над съседния остров. Пълна е. Мина още един месец на вода…наздраве.
Ден втори. Не знам как е свършил мача, но подразбрах, че на острова българите не са останали незабелязани. Дали да идвам пак другата седмица тук…?
Вятър, още вятър, много вятър. 25-30 възела. Скорост 7-8-9 възела. Вълна. Духало е цяла нощ. Носим се на силен крен, за да е по-удобно на екипажа да се провеси от борда и да храни рибките (да се кара на морето) по-качествено. Малко е силно като за първи пълен ден, но така се случи…
Спираме на скрит пуст плаж за почивка, точно в момента в който отгоре, от гората се изсипва една тайфа, а от другата страна на носа влизат 10 каяка с туристи. Заливът вече не е пуст, а препълнен. Явно и тоя са го надушили, няма спасение. Въпреки всичко, 2 часа по-късно едвам изстъргвам екипажа от брега за да минем от западната страна на Кефалония, където вълните са по-големи, а вятърът по-силен. С тая скорост за час преодоляваме 9-те мили до Асос – китното селце с малкия кей и крепостта. Учим се да хвърляме и връзваме въжета на вятър. Все пак се долепяме до кея. Клати.
Стъпваме на твърда земя за да направим традиционната разходка до хълма с крепостта, която по-рано е била затвор. Там са третирали затворниците с особена терапия – романтика. От хълма се вижда страхотен залез над морето. Може би единствения ни поглед на запад тази седмица…
Докато все още се суетим с въжетата и шляпаме боси по кея с маркуча и кофата, двама младоженци си правят снимка на кея, досущ зад нас – ех, младост и оптимизъм 🙂 Качваме се на крепостта и се залепяме на фототапета със залеза докато огромната палачинка не се скрие напълно зад хоризонта. Чакаме пълната луна да се покаже от обратната посока. Вълни, вятър, залез и луна – това е днешният ден.
Пред заплаха за бунт се налага да сменим програмата за следващия ден. Наистина, вълната е станала 2 метра и не е приятно да се плава в откритото на запад море. Решаваме набързо да се шмугнем в канала между Итака и Кефалония, където правим чудна почивка и клубни игри по интереси на първия самотен плаж – табла, карти, слънчеви бани. Тъкмо сме се унесли и пак онези навлеци с каяците шляпат с греблата и се нанасят на плажа. Няма отърване от тях. С приятен вятър в гърба се отправяме надолу по канала към Порос – добра изходна точка за Закинтос – гвоздеят на програмата за утре. А настроението вече е значително по-свежо, в тон с по-приятното време, слънцето и лекия вятър. Прокрадват се шеги, закачки, даже самоирония. Надяваме се тежкото море да е дотук.
Вече традиционно някои хора спят на квартирка в града – това е добре дошло за останалите, които имат истинска баня на разположение.
На сутринта – тихо море, всички се събират на борда, вече традиционните палачинки се приготвят с вещина и майсторлък – цари ведър позитивизъм. Защото екипажът няма представа какво ги очаква през деня 🙂 . Едната тоалетна на борда се чупи. Е, имаме още една, махваме с ръка и продължаваме нататък. На приятен попътен вятър слизаме на юг до остров Закинтос.
Там вече започва да вдига вълна, която директно влиза в залива, където хвърляме котва, за да се пъхнем в сините пещери с гумената лодка. Правим се, че не забелязваме вълните, слагаме мотора на лодката и потегляме. Е, моторът работи около 3 минути и спира, а гумената лодка продължава да слиза по вятъра. Пак се правим, че не забелязваме нищо и продължаваме да обикаляме пещерите на весла. За да открием, че срещу вятъра и вълните с такава лодка се гребе мноого трудно. Е, момчетата се побориха, момичетата ни игнорираха и – хайде към обещания плаж на корабокрушенеца. Добре, но барометърът пада стремглаво, а вятърът усилва много бързо и вече е около 35-40 възела, когато влизаме в залива и хвърляме котва…дано да държи здраво. Държи, но решаваме да не слизаме на брега, защото вятърът, учудващо топъл, вече прехвърля 40 възела и срещу него нито се гребе, нито се плува. Добре, ще погледаме, поснимаме и ще ходим в най-близкия пристан. Да, ама не. Котвата не излиза. Ни насам – ни натам, ни наоколо, никак. Здраво се е заклещила някъде долу и не се вижда. След кратки уговорки с местните лодки за разходки, прибягваме до услугите на един джентълмен, който се гмурка и с помощта на корабчето за разходка изтегля котвата изпод камъка, на който се е закачила. Потегляме под свирещия вятър на силно намалени платна срещу вълните.
Добре, че е само час и половина. В малкото пристанище на Закинтос от кея ни маха човек. Винаги е приятно някой да те насочва при приставане. Да, ама нещо съветите му не струват, опитва се да ни насочи към опасно място. След малко на брега започва кавга – появил се е още един, очевидно моряк, който ругае първия за тъпите съвети, които ни дава. Явно първият е кръчмар, който се опитва да ни паркира близо до таверната си.
Ориентираме се бързо в ситуацията. Кеят не става, вълната при него е много голяма, затова закотвяме зад малко островче и чакаме да видим какво ще стане. Става това, че една по една идват 10 лодки за да последват примера ни и да се възползват от завета. Ама само имаме VIP място с въже към кея, за да се придвижваме с малката лодка до твърда земя. През нощта вятърът свири, върти и в крайна сметка успява да обърне съвсем и да убие вчерашната вълна. Късмет.
Ето ни всички пак на борда. Вече имах съмнения, че може да пооредеем, но екипажът прояви нужния стоицизъм и продължава борбата. То пък една борба…Верно, стартирахме с 8 възела, но после станаха 7-6-5-4-3 и дръпнахме дизел шкота. Тъкмо да заредим и акумулаторите. На никого не му се занимава със спиране по пътя – искат твърда земя и да се припичат на плажа. Хубаво. Сами е едно от големите пристанища на Кефалония, но и чудесно градче сред планината. Зад кея морето е огледало. За разнообразие. Тъй като пристигаме рано, всички се пръскат, а ние взимаме едно моторче за да видим острова и от друга гледна точка. За половин час се качваме на 1600м – на върха на планината, като драматично сменяме климатичния пояс – мъгла, борове, мирис на смола и птички. Без хора. Обикаляме острова и привечер сме отново в Сами за ракия-салата.
Племенният съвет отново се събира и решава – никакви дълги преходи в следващите дни. Лежерно подмотаване, плаж и разглеждане на някое приятно селце. Пръстът на картата е забит в Киони – малко селце на Итака, преекспонирано от туристическата пропаганда, но все пак – с чар. Особено преди да дойдат флотилиите с присъщата им глъчка, когато и без това тесният залив става твърде тесен за свободните ни души.
Морето е почти огледало. Най-сетне дамите се припичат на палубата (вместо да се държат за парапета заради крена), кавалерите играят карти и пият бира – все сериозни и отговорни занимания. Напрежението от бурята и вълните се разтваря във въздуха, остават само приятните спомени от предходните дни. Без да бързаме, успяваме да хвърлим котва и да се залепим за кея преди да нахлуят тълпите и да се пръснем – кой на плаж, кой на разходка. От пейките отсреща гледаме как прииждат все повече и повече яхти и се чудят къде да се вмъкнат – някои си отиват, а други намират находчиви решения. Даваме оценки и намираме кусури. Днес е ден за почивка.
Петък – последен ден плаване. 25 мили до марината в Лефкас – нито много, нито малко. Още снощи установихме контакт със съседките – четири британски дами, които заедно управляват луксозен катамаран. Разменяме утринни любезности, докато те хапват закуска с нож и вилица на просторната си палуба, а дори ни канят да разгледаме техния плавателен съд. Онази нощ им изпуснала котвата, борили се три часа през нощта…изобщо – неволи. Почва да раздухва. Една яхта вдига котва и потегля. Като овце, пасящи край шосе, всички се юрват да тръгнат изведнъж в стаден порив и започва оплитане на котви, глъчка, крясъци, ругатни, ръководители на флотилии, опитващи се да помогнат на несръчните си клиенти…а ние гледаме филма от сравнително безопасна позиция. Нещата се поуспокояват и иде и нашият ред. Отново излитаме от пристанището на пълни платна, но решаваме като за последен ден да не я караме на макс и да ограничим крена за да могат дамите да се пекат, а кавалерите да играят карти по време на движение. Оставаме само с генуа, но и това е съвсем достатъчно за 6-7 възела.
Тази седмица поне вятър имаше. Ама беше наклонено и имаше вълни. Май не може всичко едновременно. Но добре е, че са всеки имаше по нещо. Даже и плаж – последният ден решаваме да спрем поне за два часа и тъкмо избираме поредния наглед безлюден залив – гледаме – на плажа един върти кебапчета на скара. Докато разберем какво става – в залива влиза бутафорна фрегата с шумни клиенти на ол-инклузива, крясъци, мегафони, пластмасови чинийки, шум, чадъри…всичко. Изтърпяваме ги, изпращаме ги.
И вече наистина без да бързаме, някак леко уморени, но и препълнени с впечатления и усещания се отправяме към Лефкада. Залез и рибарска кръчма на брега.
Благодарим на екипажа за хубавата седмица!
