Южен сахарски вятър и дъжд над Йонийско море…а ние плаваме

 Събота сутрин в марината на Лефкада е най-напрегнато. Всички лодки трябва да се сервизират и почистят за да ги приеме новия екипаж. И нашата не прави изключение. Само че трябва да си я почистим ние. Пускаме си „I want to break free” и с четка и маркуч почваме.

Палубата все още е жълта от сахарския пясък, който наваля заедно с дъжда, донесен от южния вятър. Миене, ремонти пазар. Към 3 часа всичко е готово. Чакаме екипажа. Няма го. Закъснява с два часа, но все пак идва. И както стоварва багажа, веднага печели приза на сезона за най-много мента на глава от населението – общо 11 бутилки. И още много, много провизии. Няма да ходим на Северния полюс бе, хора… За да тръгнем днес трябва да е веднага. Все пак успяваме, отново с насрещен южен вятър, а не след дълго и дъжд. Курс към Меганиси, където ни посреща сърдитият кръчмар, но ни подава въжето на мъртвата котва и настоятелно обяснява, че трябва да уважим заведението му. Такъв е редът…

Сиво, дъждовно утро, пършоли ситен дъждец, усеща се, че извън залива духа вятър, а облаците се гонят горе. Непринудено и без думи отлагаме тръгването, като всеки се сеща да направи разходка до селото в различно време, да се помотае още малко… Времето не се променя особено и въпреки, че не искам да причинявам на екипажа вятър с дъжд в канала между Лефкада и Итака, май нещата отиват към тръгване.

Все пак е първи ден и сме на вълната на ентусиазма. Още с излизането от залива ни подхваща ветрец и за забава си организираме гонка с една друга лодка, като лавираме и  се катерим срещу вятъра в тесния канал между островите. По-добри сме и излизаме от канала първи, което повдига духа, но за кратко. Изневиделица върху нас се стоварва шквал – вятър и дъжд, не виждаме нищо, автопилотът се обърква, горкият, изобщо – шок!

Лека полека вкарваме нещата в ред, а и дъждът отминава нанякъде за да остане вятъра, но вече и с вълни и зайци по повърхността на морето. Поне ще се смъкнем бързо до мястото за почивка – малък залив зад Итака, почти непознат освен от няколко препратки от Омировата Одисея, както и с някакви находки от древността. Там чартъристи не ходят, което е добре дошло за нас. И както плаваме в дълбокото – около 100м, изведнъж дълбокомерът показа 1.7. Още преди да ми побелее косата, инстинктивно завъртам геврека в дясно. Вдига се на 2.4 и после изведнъж – пак 98.  Нямам друго обяснение, освен че нещо мина под лодката.  Кит или русалка, така и не разбрахме… Около час на котва в залива и отново с пълни платна към Сами – Кефалония. И днес средната скорост беше над 7 възела, да се радваш ли, да плачеш ли…за начало е много, а и вълната си я биваше…та затова се налага да излъчим представители на екипажа хубаво да се скарат на морето и да нахранят рибките с полусмлените остатъци от закуската (кой в кофа, кой от подветрения борд). Неизбежна част от първите стъпки в мореплаването.

Сами – планината тръгва от морето. Хубав шарен град, залез и очакване за утрешния ден с посока Закинтос.

Надъхваме екипажа още вечерта, колко е дълъг утрешния преход, колко е труден, колко рано трябва да станат…и сутринта имаме един гурелив, излюпил се рано екипаж, кой сколасал да иде за баничка, кой – не, но успяваме да потеглим не много след уречения час 8.30. Небето вече е чисто, барометърът върви нагоре, облаците са някъде далеч над континента, прилича на Гърция, каквато я познаваме обикновено. И още не се е събудил и последният моряк, вятърът вече ни е подкарал на юг.

Настроението на човека зависи от слънцето. Да му мислят северняците. Нашето вече е приповдигнато и като че ли сме готови да поемем по-голяма доза сейлинг – смело решаваме да пътуваме без да спрем няколко часа повече и да стигнем до главния град на Закинтос. Смелостта ни е възнаградена с 5 по Бофорт в канала между Кефалония и Закинтос, вятър който ни позволява отново да вдигнем над 8 възела. Успяваме да икономисаме един час, в който „плажуваме” на котва пред големия плаж на град Закинтос, където е лудница от клиенти на ол-инклузива, подредени като войници чадъри, крясъци, моторници, теглещи банани, парашути и други несвойствени за нас дразнители.

Заравяме си главата в пясъка, или по-точно – гмуркаме се за да намерим няколко блуждаещи морски звезди. Не стават за ядене – да си ходят в морето.

 Още малко и сме в шумното пристанище на Закинтос в шарената глъчка на Големи кораби (от познатата песен), малките рибарски лодки и джиповете с регистрационни номера ZAZxxxx. Пръскаме се за вечерна разходка. Залез.

 Екипажът излиза за дневна разходка и се загубва из града. Толкова пък да са зажаднели за цивилизация тия хора…че ги няма в уречения час, в академичния толеранс, а и още по-късно. Разгеле, накрая пристигат, товариме се и отлепяме. Обратно на север. Гладко море, лек ветрец, умерена скорост, лежерна музика и приповдигнато настроение.

Днес е Денят с програма 3 в 1! Около обяд сме на северния нос на острова при сините пещери. Този път моторът на дингито, засрамен от предишното си поражение запалва чинно и не млъква един час, за да ни вози по групи напред-назад из скалните халки по изумрудената вода, сред ахкане, охкане и щракане на апарати.

Не изневеряваме и на любимата ни пещера, на която успяваме да открием продължение в дълбочина, но трябва да се влиза с водоустойчив фенер – проект за следващия път.

Успяваме да вкараме фотоапарат вътре и да направим снимки.

Следваща точка е злополучният за котвата ни залив на корабокрушенеца, с минаване под вертикални стени и причудливи заливи и пещери от запад на острова.

И за да е пълна програмата , идват и делфините, много са, поне десет и ни изнасят представление поне 15 минути, докато стигнем до залива. Тъкмо бяхме прочели в Интернет, че някъде на север учени с подводница открили русалка. Да ли не е роднина с нашите делфини?

Жените от екипажа са обзети от еуфория и решават да гребат с лодката сами до брега (под критичния поглед и забележките на мъжете, за които няма лодка и трябва да плуват). И отново уникален момент – всички туристически гемии си тръгват и в целия залив и на плажа оставаме сами – незабравимо!

Слънцето преваля, а на нас ни остава само да опънем генуата на попътен вятър и да започнем да се катерим върху вълните от запад на острова, за да се преместим до близкото пристанище, скрито зад малко островче. А там – още българи. За щастие – симпатяги. Вечерен тоалет, прясна риба и студена бира. Кебапчета и сръбско нямаше :-).

Винаги е особен моментът в който трябва да започнеш да се „връщаш”. Тоест – да тръгнеш обратно към изходната точка. И макар че предишният ден бяхме малко по на юг, сега вече не остава никакво съмнение – трябва да се отправим на север и да се отдалечим от Закинтос, с всички тонове на синия цвят, които видяхме на него и около него. От днес тюркоазеният лак за ноктите на краката  става особено популярен сред дамите, в знак на носталгия по Закинтос.

И денят е един такъв – заспал и меланхоличен, с вяло епизодично подухване на ветреца, който сякаш го мързи да се събуди след дългото бушуване. И настроението е такова – хем спокойно, защото на никого не му е лошо, хем някак си изпълнено с необичайно безделие, без екшъна около платната, поворотите, и въжетата. Днес ще бивакуваме на необитаем остров. Дали ще изнемогваме там като Пипи още не знаем, но градусът на настроението се покачва, когато наближаваме брега на Итака и зърваме избраното място. Започва гмуркане, риболов, подготовка на лагерен огън. Шарени медузи, кефали и по-дребна риба. А после салата, ракия, скара и още избрани блюда. До късно, под звездите.

И това е едно от местата от които не се тръгва лесно, но все пак, издебваме момент, в който всички са на лодката и развързваме въжетата. Ще минем през главния град на Итака – Вати за да заредим вода на бензиноколонката (не, не караме на вода, а си я купуваме за миене), тъй като там тя е скъпа и е кът, част от водата на острова се прави чрез обратна осмоза на морска вода. Но преди да влезем в залива, делфините отново ни издебват за да ни направят спектакъл, заслужили сме го! Ветровито място е Вати, но екипажът не може да устои да не се гмурне в цивилизацията поне за час, затова след трудни еквилибристики с котвата, успяваме да закрепим лодката на кея под 25 възела падащ вятър. А спирката наистина си струваше, градът, макар и в много ветровит залив има особено излъчване – островна култура, съчетана с хармонична и уютна архитектура, малки приветливи улички, шарени арт магазинчета в приятни, галещи окото цветове.

Петък, последен ден плаване. Но не преди сутрешното фрапе в джаз бара на брега, преди да са се пробудили лодките. А, също и сладолед! Днес не се налага да минем много път до Лефкада, но решаваме да пълзим край брега за да проучим забелязаните по-рано от нас водни пещери.

Проучваме и някои интересни плажове в скрити заливи, за да разнообразим репертоара за следващия път. Имаме находка! Но вече започва да се прокрадва лека тъга от изтичащата седмица, толкова различна от обичайния ритъм и бит. Прокрадва се в погледите, в изпусната реплика, в небрежното подмятане, че пак ще…И сякаш за да издуха кърпичките от ръцете ни, идва вятърът.

Той по принцип си духа повече след обяд, така че идва тъкмо навреме – след спокойната сутрин, надуваме платната и – към базовия лагер в Лефкада.

За да посрещнем последния за седмицата залез над Йонийско море, да уважим най-нетуристическата кръчма в града и да си пожелаем да се срещнем някога пак…с екипажа, на когото благодарим!