Все повече настъпва есента, все повече свири вятърът, все повече жълти листа падат. Някои правят зимнина, а ние отплаваме на юг. Успяваме да преодолеем разстоянието от Лефкада до Атина за сравнително кратко време, за този път възхищавайки се не на природата, а на едно изящно инженерно изделие – мостът над Коринтския залив. Уникален въжен мост. Минаваме и над прокопаната му част, която свързва Егейско с Йонийско море и ето ни на полуостров Атика, в южния край на който е нашето пристанище – Лаврион. Яхтата ще е готова в 3 часа. Вай, няма да е в 3, а в 5, защото проблем…карат я от някъде, ама била вече почистена. 5 часа. Чупене на пръсти – май в 7 било, грешка някаква…Яхтата се появи в 8. Опитваме се да се успокоим, че все нещо хубаво ще да има в това цялото чакане и разбира се не тръгваме на никъде този ден. Спим на пристана, под звуците на местната чалготека, която дъни до 6 сутринта.
На другата сутрин сме решили да използваме попътния вятър и на един дъх да превземем 64-те мили до Милос. Ставаме гуреливи, преди изгрев и отлепяме със смесени умора и ентусиазъм.
Умората отпада, ентусиазмът кристализира под формата на рекордната скорост от над 11 възела, която успяваме да постигнем надолу по вятъра, който за 9 часа ни издухва до вулканичния остров Милос. Два пъти ни настигат желани гости – делфините. Играят си с нас и си отиват, почти като музата на Висоцки – „немножко посидела и ушла”. Пристанището. Отдавна забравено усещане – сами на кея под падащото слънце. Залез от фара и безпаметен сън.
Днес е ден за лека почивка. Или поне така си мислим. Тръгване в 11 след дълго мотаене из града. Вятърът веднага ни поема. Като че ли не е спирал изобщо. Обикаляме Милос и откриваме изваяни от елементите пещери, арки, острови и заливи, отдавна открити от туристическата индустрия, но за нас чисто нови, особено в този сезон, в който сме почти единствената яхта в района. Природата си е играла, пускайки наноси, вулкани, вятър и вълни, които са изваяли съвършен фототапет. Свършват ни „лентите” на фотоапаратите, преди да усетим, че времето напредва, а денят е къс. Сменяме плановете за нощувка, за да избягаме от падащия вятър. Почти по тъмно пускаме котва край малко островче. Кулинарна вечер, капитанът е заслужил любимата си патладжанена манджа – „Капитанбаялдъ”. Звезди, млечен път, село, което свети в далечината на съседния остров. Идилия.
На леки прибежки продължаваме да разглеждаме Милос, околните скали, рифове и островчета. Много са, чудиш се къде по-напред да спреш и да се мушиш по разни дупки,пещери, и ниши. Вятърът, обаче решава въпроса и отново духва от север, което обрича огледа на транзит.
Сифнос. Малко пристанище, малък кей. Бели къщи с плоски покриви. Празни кръчми. Спокойствие. Залез над морето.
На другия ден морето е замряло. Как да не се окъпеш в близкия залив, докато във фурната в каюткомпанията се пече баница.
Остров Сифнос. Ливади. Хора. Хора – Ливади. Това са имената на града, селото и маршрутът между тях. По някакъв начин отговаря и на нашият екипаж от безгрижни моряци, които посрещат залеза на върха на коничния хълм със селото, белите къщи с плоски покриви, сини прозорчета и църкви с бели гълъби, накацали по камбанариите. Само дето перата на гълъбите не са сини, иначе – всичко е в тон.
По-нататък е Китнос. С китните села и минерални извори. Ловко успяваме с дрифт да се вмъкнем в едно от последните свободни места на кея, вдигаме шум, смущаваме околните германци (но не и околните израелци, които са не по-малко кресливи), завързваме яхтата и хукваме отсреща да се топим в топлия извор, очевидно известен само на нас. За изненада и учудване на цялото яхт-общество по кея, което трудно приема, че може да научи нещо от шумните балканци, но колебливо се помъква през плажа за да чака реда си за гьола, който ние не бързаме да отстъпим.
Вятърът и глъчката стихват и топлата есенна нощ ни носи дълбок сън. Събуждаме се някак преди първия светлик, палим и се изнасяме, за да посрещнем изгрева в морето, с всички нюанси на облаците около него. Зареждащо! Има едно място на острова, което много харесваме. Отиваме да закусим там на котва, после да се размажем до обяд, да поплуваме и да поснимаме.
След това да потеглим за остров Кеа – последната спирка преди пристанището на което чакат колите. Вятърът е обърнал от юг. Докарал е топъл африкански въздух. Издухва ни до пристана на малкото село, от което се вижда залеза. Последна вечер, кулинарен купон с остатъците от хладилника.
А на другата сутрин, докато се прибираме към базовия лагер, хващаме и една туна. Да ни е сладко. Сбогуване и до скоро.
Благодарим на екипажа, очакваме ви отново, приятели!