Този път групата е шарена – от всички краища на страната. Враца (пипон, любеница), Лом (пиво Алмус, конски вагон), Поморие (поморийска гроздова, коняк, на 20 километра от Бургас), Пловдив (густо майна, пусни вьефа да чуйм Кидика).
За разнообразие, успяваме да тръгнем навреме. Около 15.30. Всичкият багаж е на купчини, никой още не е разбрал какво става, но момчетата палят, бутат яхтата и напред!
Амбицията ни този път е да разделим пътя до Милос на две и решаваме да спим на котва край Китнос.
Не бързаме, котва може да хвърлим и по здрач, но вятърът има други планове и ни запраща там за 3 часа, тъкмо колкото да посрещнем залеза в морето и да се вмъкнем в избрания залив. Кавга с навлеци, които се опитват да си хвърлят котвата отгоре ни. Лек отпор, но балканската ни непреклонност надделява и северняците се оттеглят огорчени от справедливия ни гняв. Баня с минерална вода под звездите. Романтична наздравица за здравето на младоженците (има такива на борда) – поморийска ракия, салата и прясно опържена туна, уловена сутринта.
На другата сутрин след осуетяване на опита на двама от екипажа да бъдат отнесени от вятъра с дингито, продължаваме с попътния вятър на юг. Прас – следващата риба – два пъти по-голяма, опъва кордата. Този път ще я солим и веем, под вещото ръководство на експертите от Поморие. Все на юг към Милос. Приставаме по светло. Моторчета. Обиколка из острова. Сгушени рибарски махали и стария град на хълма, под замъка, с поглед към залеза. Заслужена ракия.
Тихо утро. Тихо, но само на нашия кей. Севернякът не е спирал да свири цяла нощ и ни грабва в момента, в който си подаваме носа. Тъкмо почваме да му се кефим и прас – поредната риба. Пак ще трябва да се готви. Тъкмо довечера ще сме на котва, но не преди да посетим Клефтико – перлата на Милос с кулите, арките, пещерите и тунелите, изваяни от вятъра и водата в смесицата между вулканични и утаечни скали.
Залив, остров, почивка. Залез и тънко питие в кристални чаши. Изискани блюда. Прясна риба. В далечината свети градчето, а отгоре – луната, която всеки ден расте. Леко поклащане на яхтата. Идилия.
Нов ден. Няма по-хубаво място за палачинки от това – на котва, в огледално и меко море „като детско дупенце”, както отбеляза една от дамите от екипажа. Покрай група остри рифове и тунели, на единия от които се виждат редом църква и самосвал, взимаме посока Парос. Навлизаме в непознати води. Откриваме. Тръпка и порив. Почивка в скрит залив, пълен с живот. Октопод ни се пули от дупката си и пръска чернилка, голяма мида се крие в тревата около котвата, малки рибки хаотично си търсят белята. Кордон от рифове ограждат пристанището на Парос. Там преди няколко години се е разбил ферибот и доста хора са се удавили. Защото е бил на автопилот. Изключваме автопилота и кацаме.
Старо градче, пореден залез над морето.
Нов ден – нов късмет. Прогнозата за следващите дни е вятър. Ту от север, ту от юг. Засега южнякът ни бута към остров Сирос. И изведнъж…прас – от 10 възела вятърът стана 40 за има-няма 3 минути. Рифоваме, връзваме всичко по борда и започваме да се катерим по огромните вълни, които се взимат, сякаш от никъде.
Не след дълго махаме всички платна и на мотор успяваме да се спасим до най-близкото пристанище, където няколко яхти правят оценка на щетите си. Бурна нощ, светкавици в далечината озаряват небето, морето и околните острови. На другия ден вятърът върти, но не спира да свири. Да тръгнем ли…Всички казват, че ще е страшно, че ще има буря, че ще падат камъни и че те ще си стоят в пристанището. Били чели прогнозата. Ние пък няма да си стоим. И ние сме я чели и сме я интерпретирали по друг начин. Тръгваме, стигаме, приставаме и не съжаляваме.
Отново сме при горещите извори – почивка, залез, почти пълна луна. Дегустираме вече извеяната солена туна – саморъчно уловена и приготвена. В приповдигнато настроение минава вечерта. Интернет казва, че на Витоша вали сняг…толкова ни е далечно това – ние сме боси и по къси ръкави.
Последен ден. Както винаги, никой не бърза да си тръгне, намира си повод да се помотае още малко по кея. Удължаваме времето за път с дълга почивка в един скрит залив, уж чакаме вятъра да стихне. И той стихва, за да отстъпи на следобедното слънце, което меланхолично, в унисон с настроението ни, се стапя зад хоризонта за да отстъпи място на пълната луна. С нея започнахме през Април и завършваме през Октомври. Moonsailing.
Благодарим на екипажа.
