Последни издихания на сезона. И ние май сме го ударили на уволнение след дълго и интензивно лято. Марината в Лефкада оредява, уморени лодки се качват на стапелите за да зимуват и да бъдат ремонтирани. Времето сякаш е замряло в онзи унес, в който слънцето – мързеливо и гуреливо – с неудоволствие се показва късно, грее малко (това му е работата все пак) и при първа възможност (около 7-8 часа) се шмугва зад хоризонта за да си седи там 16 часа. Вятърът също е в синхрон. Не духа – почти или съвсем. И ние мързеливо бръмчим сред места, които през лятото са пълни с народ, а сега са пусти и изоставени. Скали, пещери, арки, залезни цветове.
Корфу. Да идем в главния град за да усетим цветовете, шума, крепостите в „мъртвия” сезон, а и да напазаруваме. Мъртъв ли – залива ни шумовият фон – клаксони, корабни сирени, камбани, а и духова музика.
Днес е Охи-дей. Каквото и да значи това – всички са на улицата, духовата музика надува свирките, манифестация, скаути, други подредени в редици стадни структури и непрекъсната глъчка. Като капак на всичко – всички магазини са затворени. Всичко е Охи. Седим като гаврошовци край улицата в неразбиране на тези, които гордо маршируват, искащи да изглеждат еднакви и сериозни.
Спонтанно взимаме решението да се махнем. Обратно в морето – безбрежно, без униформи и ред. Светлата част на деня ни стига да стигнем до гръцко-албанската морска граница, където изпращаме слънцето. Там сме само ние и един петел, който не пропуска да ни събуди на другия ден. Все така тихо и гладко море.
Този екипаж не е като другите. Не иска непрекъснато да се полива със сладка вода. Не иска да си облича новата рокличка и да ходи по главната, не иска да ходи на плаж, на кафене или кръчма или да си зарежда таблета и да чете интернета. Иска да сме на котва, на диво, да плуваме, да откриваме и да експериментираме, да си улавяме и приготвяме храна.
Уморени сме от глъчка, тълпи и шум. Дивото зове.
Затова само спираме за вода и провизии в приятно малко градче, преди да тръгнем отново край плажове и заливи, кипели от живот през лятото, а сега – уморени и пусти.
Кули, изваяни от вятъра и вълните, пясъчници, стени и пещери, които преди залез се обвиват от ниска мъгла, в унисон с рома и следобедното настроение.
Пусти, слабо населени острови. Последните между Гърция, Италия и Албания. Усещане за простор и свобода.
И най-накрая – вятър. Радваме му се като деца и цял ден не слизаме от яхтата. Не искаме да напуснем и групата островчета, защото знаем, че след тях неизбежно идва цивилизацията. Отлагаме. Залез в морето.
И тъй като в този екипаж момчетата са повече, те се забавляват по момчешки, а момиченцата ни търпят. Какво да правят…
Усещането за свобода ни обзема и не ни напуска. През градовете минаваме за малко, колкото за пазар на базови продукти и след това – някъде на диво, сред аромата на някакви треви, цветя или дървета, така и не разбрах. Изгреви, залези, ловим риба, берем портокали. Безвремие.
Така и ще завършим този репортаж, последен за годината, така ще завършим и сезона. С фламингото, което отлита нанякъде и с пожелание за безвремие в прегръдката на морето, слънцето и облаците.
Плавайте с нас!
Сърдечни благодарнисти и на двамата!… – За късчето изживяно безвремие, за скритите заливчета, смълчаните улици, за летящите риби и залезите в морето! И за всичко, което остава скрито в душата, след една такава седмица!
Ех, Кънчо, ех, Лю. И от мен едно голямо БЛАГОДАРЯ !
…….благодаря ви