България, София. Пролет след слаба зима. Валя, валя, валя…и така близо месец. Вперили взор и надежда в крехката прогноза тръгваме на юг, към Гърция, към местата, които вече са ни станали втори дом.
Гърция е невиждано зелена и цветна, пролетна, свежа и уханна. Няма да е за дълго, още другия месец всичко ще прегори, затова се радваме на мига.
Впускаме се в поредното приключение по непознати и малко посещавани места сред южните Йонийски острови заедно със старите приятели, вече опитни моряци и всеотдаен екипаж, пренебрегнал битовите удобства, изобилието на топла вода и хотелския комфорт.. Предстои ни поредица от празници – Сватбен ден и един-два именни дни. И макар че морската вода е откровено студена, това като че ли никому не пречи особено. Тръгнали сме на пътешествие.
Натоварваме лодката с необходимите количества джин, тоник, водка, бира, ракия, даже и няколко стека вода. Скачаме на борда и – газ към едно от близките малки островчета. Малък пристан. Сами сме, това е прелестта на пролетния сезон. Денят е дълъг, а хора няма. Лимоните в градините са зрели и като че ли те молят да ги откъснеш. Не им отказваме. В селото почти няма местни хора. Оказва се, че са само девет, между които и една българка. Навсякъде сме!
Нов ден – нов късмет. Имаме план – ще ходим към Итака, главният град. Както обикновено, животът е това, което се случва, докато ние правим планове за бъдещето.Докато капитанът разсеяно пикае зад борда, дълга жълта ивица привлича погледа му. Точи се зад лодката. Не е резултат от акта на облекчаване, друго ще да е…нещо прищраква в компютъра. Влачим въже на два ката, закачено някъде отдолу. Процесорът започва да работи на бързи обороти. Лошо. Проблем. Въже, заплетено във винта. Гмуркане, разплитане, студ…уфф. Трябва да го подхванем отнякъде. 
Хващаме с канджата единия край на въжето и почваме да дърпаме. 20-30-40-50-100 метра…след малко започва корда. След още 10-тина метра започваме да дърпаме трудно…и се вижда нещо голямо и силно, което се мята отчаяно. Голяма туна. Дори не си и представяме колко е голяма до момента в който един от нас не бърка в хрилете й и не я измъква на борда. И се почва една борба… А за късмет и въжето се разплита, и се измъква само.
Сменяме плана. Отиваме на диво място, далеч от завистливи погледи и се почва пчене, ядене и пак печене…после осоляване, мариноване, консервиране… а на този ден двама от приятелите ни на борда имат сватбен ден. Подаръче 😎
Тази седмица май няма да ловим повече риба. Едно гайле по-малко.
Отплаваме към Закинтос. И както бръмчим леко на мотор изведнъж получаваме мощен шамар от вятъра, който сякаш изведнъж вдига над 25 възела и ни дава само един шанс, преди да ни наклони опасно. Грабваме шанса и успяваме да рифоваме ветрилата навреме, за да подкараме лодката с 8 възела без да разсипем питиетата. Кацаме в пристанището съпроводени от силния прехвърлящ вятър и се овързваме здраво за кея.
На другия ден климатът е друг. Като с махване на ръка изчезва пердето от облаци, вятърът се сменя от удобната за нас посока, което ни дава възможност да избягаме от наченките на туристическите тълпи (с преобладаващ български отенък, предвид дългите майски празници) и да се гмурнем в непосещаваните територии на острова с отвесни скали и много синьо. Това е Закинтос. Няма как да пропуснем и известните му атракции – сините пещери и онзи ръждясал кораб на жълтия плаж пред най-синьото море и под 300 метровия отвес. Тръгваме си преди да бъде налазен от флотилиите и ол-инклузивите.
Неусетно минават и другите именни дни – Иринин ден и Гергьовден, съпроводени с наздравици в чест на съответните именници от екипажа и не само.
И както обикновено става на Закинтос – идва време за връщане назад. На север. Екипажът още не се е усетил, защото предстоят още два интересни дни на различни острови, та настроението остава приповдигнато.
Сезонът не е започнал. Личи по всичко – по спокойствието на местните хора, още незасмукани от туристическата еуфория, по ленивите котки, които се припичат на слънце, по цъфтящите маслини и жълтите натежали по дърветата лимони. Във въздуха има някакво очакване, което искаме да задържим, но знаем, че не можем. Но можем да се наслаждаваме на празните градчета и почти празните пристанища, където всеки акостира както си иска. Предприемаме и друга тактика. Лентяйстваме и се разхождаме до обяд. В същност това е страшно креативно лентяйство. Тъй като нямаш никаква конкретна работа, рецепторите ти се отварят за всичко, което се случва наоколо.
Съвсем случайно (и естествено) попадаме на белобрад рибар, който лениво, но методично мачка октопод край малката си лодка. Без да спре да го прави с едната си ръка, той ни се усмихва и ръкомахайки с другата споделя младежки спомени от моряшките си години, как е идвал в България по Живково време, когато “съвсем не е било лошо”, само дето са ги накарали да си подстрижат дългите коси, за да слезат на брега и да ядат в ресторанта, който бил като истински кораб…а сега се занимавал с рибарлък по малко (дискретно отваря кутията, от която надничат още два октопода. И продължава да се усмихва…
По някое време като духне вятърът започват да се прибират пенсионерите-англичани с лодките и жените си и да се суетят из пристанището като мухи без глави, опитвайки се да оплетат котвените вериги. Време е да излизаме. Скачаме на палубата на вече отработените позиции, издебваме първата пролука и изхвръкваме като тапи навън за да караме на вятър цял следобед и да се приберем привечер преди залез. И така – последните три дни. Кефалония, Итака, Лефкада. А надвечер спираме времето с ракийка и сушена риба (собствено производство) под лъчите на късния залез. Идилия.
Последна вечер, Лефкада, залез над морето.
Ами това е…не се сбогуваме дълго, защото знаем, че някои продължаваме, а другите ще дойдат пак.
Любопитно – Защо собственикът на яхтата е преградил всички дупки за пъхане на разни неща с метална мрежа? Защото веднъж в яхтата влиза мишка, скрива се някъде от опитите му да я изгони и прегризва всичките кабели.
Благодарим на екипажа! Чакаме ви отново на борда, приятели.
Каквото и да приказват – нашето прилича на пристрастяване. И си е точно така! Четвърта година подред нямаме пропуск. Независимо, че цяло лято караме сърфове и катамарани, първото пролетно “лунно” плаване с Кънчо, Лю и бойни другари по прекрасни места не може да се сравни с нищо. Къде на “ол-инклузив” сервират прясна туна на скара, подправена с домашен зехтин, бял риган и току-що откъснати лимони? Страхотно плаване, най-добрият начин да се отпразнува сватбен, имен, а и всеки друг ден. Искаме пааааак! Ани, Анди, Гого