Някак си неусетно и без сътресения започва това по-дълго плаване. Вече сме свикнали с лодката, научили сме номерата й, само поизглаждаме някои дефекти и ръбове. Вятърът рязко утихва и старите гърци цъкайки броениците над гръцкото (турско) кафе обявяват, че лятото идва. Днес. Сега.
Ще се спуснем на юг за седмица, по на юг отколкото сме били досега, за да видим два вулканични острова – Милос и Санторини. И двата са част от активна вулканична и земетръсна зона и имат сходен произход – кратери на вулкани.
Екипажът – компания планинари, свикнали с интимността на живота на палатка се чувства уютно в пълния ни до пръсване 43 футов дом, в който освен багажа на всички носим резервно платно и бутилка за гмуркане.
Предстартова суетня. По някое време следобеда телефоните почват да звънят. Имало земетресение с епицентър някъде в Егейско море, усетило се в България. Е, при нас минава една вълна, сякаш в пристанището влиза ферибот. И това е. Явно на сушата е по-страшно.
Бързо забравяме за земетресението, защото мълвата донася, че на борда има рожденик, ще се празнува. Трябва подарък…от торбата с подаръците на moonsailing вадим един от шедьоврите – залез над морето и нощувка на котва в залив край термален извор (празнувайте си рождения ден с нас, казват, че си заслужава 🙂 ). А на другия ден – палачинки на борда.
В този ритъм, сред шеги и закачки, продължаваме на юг.
На обяд хвърляме котва и си спомняме за книгата „Едно” на Ричард Бах. С един залив, една яхта, една палма. Една ракия и една салата.
И още на юг, към Сифнос, като по пътя някак на шега постигаме 7 възела на следобедния бриз, за да е пълен деня. Залив, малък кей, залез.
Безветрие. Ще изследваме заливи, лагуни и причудливи вулканично-наносни форми по иначе негостоприемните северни брегове на Кимолос и Милос.
Добавяме няколко нови пещери и тунелчета в и без това дългия списък. Както и причудливи, трудно достъпни фиорди във вулканската пепел, а от другата страна на залива – гаражите на лодките на нивото на морето, изкопани в същата мека скала. А над гаража – къща, бяло-синьо-червена.
Милос – обиколка на острова по суша. Катакомби, термални извори, Венера, античен театър. И селото горе на хълма.
Нов ден. Потъваме в безвремие. Нежното мъркане на мотора или ленивото потрепване на някое платно ни заразяват с усещане за вечност и нехайство за това кой ден е. Така минаваме през скалните пещери арки на Клефтико за да хвърлим котва за нощта на едно от любимите ни места. Недалеч от друга яхта, която трябва да попадне в слънчевата пътека на залеза. Майсторска работа.
„Видях мурена” – възбуден излиза от водата един от гмуркачите в групата. Набързо скалъпваме копие от пръчка, вилица и изолирбанд и не след дълго змиеподобната риба е в тигана. Майсторска работа. Салата, ракия…
На другия ден слънцето, още гуреливо, се вмъква зад пелена от ниски слоести облаци, надвиснали над нас и дори скрили върховете на островите. И така цял ден. Без слънце, без вятър, само с някакви заблудени дълги вълни, дошли кой знае от къде. Сутрешна церемония по пиене на мате. Не бързаме да тръгнем. Вълната от емоции на първите дни е отминала, сякаш днес е денят за почивка. Отдаваме се на сън, книги и размисли. Има нужда и от такива дни.
Вече сме в непознати за нас територии. Откриваме заедно с екипажа. Малкият остров Фолегандрос с впечатляващото му старо селище (Хора) на хълма.
Свири силен вятър от запад, а от двете ни страни се настаняват абсолютно безхаберни „моряци”, които не знаят как да си завържат лодките. Помагаме с каквото можем. Да видим какво ще се случи през нощта…Още преди да настъпи нощта всички котви изпускат. Освен нашата. Всички тичат като мухи без глави, суматоха, въжета, крясъци…Рано сутринта вятърът обръща и утихва. Успяваме да се наспим.
Днес ще има вятър за платна. Към Иос. Да има, да има – колко да има – докъм средата на пътя. Добръмчаваме си до края, поне не е далече. Отново е облачно, но поне не е жега. И тъкмо се връзваме за кея и тръгваме за разходка, когато съвсем непредвидено и неочаквано удря шквал, 7 по Бофорт и отново събира котвите и въжетата. Този път ние сме в неприятна ситуация, но с помощта на рибарите по кея овладяваме положението под проливния дъжд и поривите на вятъра. Сърцати хора са рибарите. Като планинарите. Поне колкото тях. Знаят кога трябва да помогнат и го правят без да се притесняват, че дъждът ще ги направи вир вода. Раздават се.
Бурята отминава и се отдаваме на кулинарно-дегустационна забава, а след нея хоро на кея. Под учудените погледи на екипажите от съседните лодки. България – ааа, Мусала, Мальовица, Бургас. Знаят хората 🙂
Тревожен и кратък сън. Предстои усилване на вятъра, а ние трябва да стигнем до Санторини. Ставаме с първата светлина и без много размисъл се отвързваме. За късмет вятърът запазва сила и посока, сравнително удобни. Морето, обаче, сякаш е комбинация между пералня, виенско колело и въртележка със синджири. Не закусваме, за да не хабим закуската.
Около обяд влизаме във вътрешността на кръга на Санторини, където е и кратерът на вулкана. Вълната не позволява да се мотаем дълго там, затова по най-бързия начин се отправяме към най-мърлявото и неуредено пристанище в Гърция, единственото подходящо за яхти на прехваления остров. С късмет успяваме да намерим място да се вържем, по-скоро да се овържем за да противостоим на бушуващия вятър и се впускаме с коли и моторчета да обиколим острова.
Хубави са били селата преди време. В момента са във фокуса на ол-инклузив индустрията, което ги е запълнило до предела с еднотипни бели къщички, които продават наистина впечатляващи гледки на японски и всякакви други туристи с фотоапарати. А също и с лъскави улички с бутици, по които не можеш да се разминеш от тълпи. Самолети, които излитат и кацат всеки половин час, огромни 8 етажни круизни кораби, редица от фериботи, пълни с автобуси. И всички искат да видят залеза точно от едно определено място, сякаш слънцето залязва само там…
С особеното чувство, че сме преплавали морето сами за да се озовем в тази лудница и усещането, че някак си не сме си на мястото, правим няколко снимки и се изтегляме към мърлявия пристан. Индустрията на острова не държи на пътешествениците с яхти. Малко са и на пасват на шаблона. Затова прекарваме последната вечер над ципуро, салата и риба с приятелите от екипажа.
Неусетно мина и тази седмица. Екипажът ще се качи на ферибота, за да се прибере в Атина при колите си, а ние оставаме, оставаме….
Благодарим, че бяхте с нас, приятели!
