Последни дни на Септември. Есен. Идва с взлом – с една малка буря, гръмотевици и дъжд, както и с бурен северен вятър. Издухва жегата, издухва тълпите туристи. Боядисва листата, развява праха и пластмасовите чашки по опустяващите улици на Лефкада и островите, а заедно с тях издухва и нас малко по на юг – към Атина и след това с ферибота към остров Кос, където ще се качим на яхтата и ще доплаваме обратно до Атина. И отново ще се върнем в Лефкада, в любимото Йонийско море, че сме си оставили работа за довършване в най-хубавите все още топли седмици преди края на Октомври, без почти никакви лодки освен нас. Спокойствие и уют в морето.
Това си е чисто размечтаване, но преди да идем на юг трябва да се отбием на север в Йоанина, където отлежава злобно изкъртеният от строгите гръцки полицаи преден номер на колата (за настъпена бледа двойна бяла линия). Не че не се справяме завидно добре и без него (по-рано VIP колите караха само със заден номер), но да не им заема място там на рафта…Спретнат, с бележка за платена солена глоба в ръка, отивам в понеделник сутрин да се разправям, а там едни усмихнати млади полицайки с чудесен английски ми го дават – ама заповядайте, ей сегичка, господине – сякаш ми продават сладолед на промоция. Да ти е кеф да нарушаваш правилата 🙂
Както и да е, минава и това. Вече сме на юг – Мостът на Патра, Коринт, каналът, свързващ двете морета, старата крепост над Коринт – уникални места. Добре, че имаме един свободен ден да поспрем тук-там.
Цялото море е осеяно със зайци. Духа вятър над 20 възела, а което е по-лошо, духа отдавна и ще продължава все така. Да видим…Посрещаме залеза от палубата на ферибота с бира в ръка, опитвайки се да пропъдим прокрадналите се мрачни идеи за силен насрещен вятър на яхтата. Насочваме мислите си към Санторини, където ще бъдем в полунощ. Били сме там с яхта, но не сме го виждали от височина 25 метра, колкото е палубата на ферибота. След 5 часа го виждаме – светъл полукръг, затворил калдерата – кратера на вулкана. Влизаме, разтоварваме хора и коли, товарим и излизаме.
Напред към Кос, където неусетно пристигаме малко преди изгрев. Докато ни приготвят яхтата ще мине време, но има какво да се види. Палми, градинки с ориенталски привкус, джамия, старата крепост. Чинарът, под който Хипократ преди 2400 години произнася известната клетва, която всички доктори повтарят и до днес. Древни оброчища и светилища. Кос е зелен остров, има много вода. Отсреща е турският Бодрум, а на север – остров Калимнос, раят на катерачите. Находчиви западняци са успели да създадат легенда около острова, която в последствие осигурява значителна част от туристическия поток там.
Разбира се, легендата вече е подплатена със значително количество разработени катерачни маршрути, среда за провеждане на катерачни фестивали, пансиони за катерачи и пр. Още един гол егейски остров, намерил идентичност. Именно от там ще вземем последните членове на екипажа. Ако са се накатерили по скалите.
Kорабният дневник:
Отлепяме от пристана чак в 15 часа, тъкмо навреме за да пристигнем в Калимнос по залез. В импровизирана регата успяваме да спечелим състезанието срещу вятъра и още две лодки и да заемем последното място на кея. Тук има лодки с турски флагове, говори се на турско-гръцки, чуват се маанета, а гръцкото кафе е и турско. Зависи откъде го купуваш. Експлоатитра се близостта до Бодрум за екскурзии от всякакъв вид.
Първа нощ на яхтата. Едва когато северният вятърът започва да пробива в залива, правим късен старт по гънките на острова и на север, към Лерос. Пътем оглеждаме множество срутени пещери и ниши в карстовия профил на Калимнос, превърнали се в катерачни обекти. А под тях – новопостроени пансиончета.
Лерос. Устанявяваме се на котва в залива. Традиционният смут в екипажа – как сега ще стъпим на твърда земя? Много клати…С помощта на дингито стъпваме на земята, припомняме си, че като малки сме люлени в люлката за да заспим и нещата се поуспокояват. Прекрасно градче с крепост и стари мелници, а от другата страна – ветрогенератори. Кулинарна морска вечер на борда – лефер на скара и скариди по две рецепти.
Напред на север, пак срещу вятъра. Следваща спирка – Патмос. Прекрасно градче на хълма, с архитектура, издържана в цикладски стил – бели квадратни кутийки със сини прозорци и плоски покриви, с тесни и стръмни сокаци между тях. На върха – огромен манастир. Бил второто по значимост религиозно средище след Атон…Фурната все още напомня за близостта с Турция – предлагат се баклави и кадаифи. За последно, защото утре заминаваме все повече към средата на морето, към Икария.
Пак срещу вятъра.
Започваме с две заплетени котви и съответното количество ругатни. А после – насрещен вятър и вълни. И така цял ден. Уморителна борба. Около 20 пъти отговарям на въпроса „Кога ще стигнем?”. Когато – тогава. Гледаме прогнозата с надежда. Има някаква светлина в тунела, да видим…Все пак на екипажът не му липсва оптимизъм и се закача и се смее.
Вече се вижда се Икария. Малко рибарско пристанище с място точно за една яхта – нашата. Тук яхтингът не е популярен. Затова пък хората идват заради топлите лечебни извори. С различни радиоактивни изотопи. Помагат за и против забременяване, ставни проблеми, коклюш, бобено зърно в носа и какво ли не още J Икарийци се славят с най-голямо дълголетие. Не заради радиоактивността, а заради спокойния си и здравословен начин на живот, необлъчени от истерията на масовия туризъм. Тук бил загинал Икар, синът на Дедал, защото полетял към слънцето, което разтопило восъка на измайсторените от него крила. Ние обаче подозираме, че вятърът му е издухал перата.
Екипажът се разделя на две и се пръска. Половината отиват на каптирани туристическите горещи хамами, а другите – също на топли извори, но без билет – на свободно вливаща се в морето гореща река. Наслада с хладна бира в ръка. Сякаш нямаме нужда от нищо друго…
Утре ще ставаме рано, защото ни чака дълъг път. Всички сме към Миконос!
Тръгваме още през нощта. Отблъскваме лодката и с ловка маневра сме навън. Не след дълго усещаме вятъра. Платна. Лека музика. Изгрев. Идилия. Засилка. 7 възела. И една риба на въдицата.
Губим сушата от поглед. Някъде отзад са Икария, хипарите и горещите извори, някъде отпред – луксозното градче на Миконос и меките китки.
Хоп – още една риба. И след малко – още една. Почваме да търсим буркани за да си мариноваме за зимата.
Миконос – толкова различен от Икария. За едни мечтано място и рай, за други – неприятно преекспонирано снобско комерсиално струпване. Тук всичко е лъскаво, специално, по-скъпо и шумно рекламирано. Все пак, старото градче има своя чар, който подплатен с добре измислената легенда за „Gay-friendly” дестинация, му дава настоящия облик. Пълно е с гейове от всякакъв вид, дори с яхти. Вечеря с прясно уловената от нас риба.
Свободен ден – занимания по интереси. Всички се пръскат – кой на шопинг и на бар, кой – на див плаж, откъдето се вижда залеза, кой – с моторче около острова.
В прогнозата, която вещаеше затихване, настъпва рязък обрат – след два дни се очаква бурен северен вятър – 7-8 по Бофорт. Не е необичайно за тези места, но променя плановете ни. Ще трябва да вземем два дни за един, за да се прикътаме някъде по на завет. Газ към Китнос. Или сме уцелили стръвта, или рибите са гладни тоя сезон. Още една риба на въдицата. Цял ден, като че ли напук, морето е гладко като огледало. Бръмчим, печем се, играем табла, отмятаме път. И изведнъж – появява се сив облак и – шамар. От нула, с рязко изсвирване вятърът скача на 30 възела от запад, вдига зайци, вълна и започва да я набива в заливите. Успяваме да се сместим в една дупка заедно с 20 други яхти. Интимно е, но няма как. Ще си правим компания през нощта и ще бдим. Необичайният западен шквал леко утихва и решаваме да се преместим в близкото пристанище. Вече по тъмно, пускаме котва и всички като изстреляни скачат на брега. А не клати толкова силно. Отново печем риба. Самотна българка, която работи в близкото барче се оплаква от липса на сезон. В пекарната неизменно има топъл хляб и банички.
Прогнозата не е добра. Ще духа като разпрано от Север. Трябва да избягаме някъде по на завет. Отново 40 мили за деня. Към Порос. Един потенциално еднообразен ден ни предоставя от всичко по малко – вятър, безветрие, слънце, дъжд, ветроходство на рифовани ветрила, турнир по табла. Дъга, под която се засилваме да минем. Пак не успяваме. И още една риба. Като извадена от калъпа. Дотук всички риби са еднакви като модел и размер – туна, около 2 кила. Тъкмо за тавата. В Порос има по нещо за всички – залез от върха на хълма, кръчма, интернет, разходка – кой каквото си поръча. Следващият ден вече ще е по-спокоен. Ще намалим темпото. Под 20 мили за деня. Но първо – бавна сутрин, разходка, кафе, после спираме на котва за плаж. А в същото време в България хората палят печки. Настроението след плажа видимо скача с две степени (по скалата на Бофорт), както и вятърът зад носа на острова. Три пъти рибата удря и се откача, на четвъртия път я хващаме. Пак е по калъпа на тавичката.
Малко пристанище. Успяваме да паркираме от двете си страни две лодки със закономерно несръчни (за сметка на това с вирнат нос и самочувствие на велики мореплаватели) англичани. Ние пък ще им вдигаме шум. Последна другарска вечер на борда с 9 изискани ястия, музика танци и забава.
Пълна луна. Северният вятър цяла нощ свири във вантите. Не иска да ни пусне просто така. Е, все някак ще избутаме последните мили до Атина.
Може би с упорството си сме заслужили свежия бриз с който морето ни изпраща до Атина за има-няма 4 часа и скорости от 7-8 възела. За да потънем в Мордор. Екипажът за по-дълго, а ние за кратко, защото отново се връщаме към любимото Йонийско море и оставаме, оставаме…
Повече снимки вижте в албума във Фейсбик – тук
Ευχαριστώ πολύ