Свърши. Изведнъж и безвъзвратно. Отиде си с един хладен нощен повей на вятъра, едно жълто листо до яхтата сутринта и облаците, които се появиха по-късно и оцветиха залеза.
Не, сезонът изобщо не е свършил, остават още два месеца. Но вече не е лято. Започва есенната носталгия, наситените топли цветове, ниското слънце, ранният залез.
Вече планираме да се приберем на пристана не в 9, не в 8, а преди 7 часа, за да пуснем котва по светло. Изгревът вече не ни буди в 6, а поне в 8. Вечер правим салатата от по-рано и сядаме на приказки по здрач още преди Сънчо да е изпял песента си по Първа програма.
Птиците започват да се събират на ята и да издават тревожни вопли, а рибата излиза нагоре и кълве като обезумяла. Има и за тавата и за сушене. С една дума – Есен е.
И хората реагират по своему. В кръчмата на местните (на всяко пристанище има такава) седи старец с бастун и насълзени очи. Макар че куца, той скача за да ни подаде столче. Иска да си общува, добър човек е, а нещо му тежи…
Бабата е излязла на улицата и заговаря всеки, който мине. Наясно е, че няма да я разберем. Това не пречи да ни разкаже нещо и да се усмихне.
Човекът без възраст. От 6 години е все същия – с полуизпушен фас в устата, нахлупил каскета на една страна, никога не ходи пеша. Седнал на старото си колело, подобие на Балканче, той го бута като тротинетка, а в очите му проблясва искра – винаги е бил пакостник, вероятно такъв е и сега, възрастта няма значение. Разменя по няколко небрежни думи в движение с другите, които пият кафе и цъкат с броеници в кафенето и отива за риба.
Малко момченце, хванало дядо си за ръка небрежно ритва котката, край която минават. Никой не забелязва. Освен котката, която лениво се премества.
На кея няколко момчета се надпреварват в хвърляне на камък или корда с кукичка. Прозира ловния инстинкт, заложен в малките мъже. Зад тях на пейката пригладено момиченце цъка на смартфона си…по женски.
Българи, Румънци, Поляци, Италианци и други жертви на Ол-инклузива се качват на корабче за разходка около острова. Вече не бързат толкова. Музиката вече не е така гръмка, а корабчета има само веднъж дневно.
По дърветата вече има блага за обиране – лимони, смокини, грозде, рошков, круши и нарове.
И ние вече спим повече, хапваме по-често, четем книги и говорим за дома, за лютеницата и другата зимнина, която отново няма да направим. Есен е.
През лятото умело успяхме да се скрием от бурните ветрове, които разкъсват Егея от Североизток на Югозапад. Тръгвайки си от Йонийско, прошумяхме край Атина и избродихме Северно и Средно Егейско море, припомняйки си стари и откривайки нови красоти, подводни и надводни, заливи, плажове и брегове, често недокоснати от шума на масовия туризъм.
А екипажите – това разнообразие от хора, съдби, стремежи, мотивация, неразбиране, учудване, възторг или разочарование – те ни съпътстваха през цялото лято и не се очаква да спрат до късна есен.
Огромен е контраста между спретнатите роклички и високите токчета и нощувката на самотен залив на необитаем остров, между главната улица с лъскавото заведение и двете дървени маси на задния кьорсокак, далеч от шума и „викачите”, които те дърпат, но в компанията на жизнерадостната гъркиня – собственик, готвач и сервитьор. Хората които „не знаят какво да правят” докато яхтата кротко си плава с вятъра нанякъде и вълните шумят в корпуса, а също и тези които не могат без да се надприказват, надвиквайки се с музиката са рязка противоположност на другите, които самодостатъчно медитират сред звуците на природата, без да питат къде отиваме или кога ще стигнем. Те просто са там и съществуват. Съдби, запътили се нанякъде, на кръстопът или в безпътица, всички търсят нещо в морето, а дали го намират…и те не знаят, или поне не разбират веднага. Понякога, след време получаваме писъмце, разбрали са значи. Ще дойдат пак.
Време е да кажем „довиждане”на Спорадите и да се упътим на юг, отново по непопулярни пътища и далеч от чартърни бази. Негостоприемният източен бряг на остров Евия, както и близките острови Скирос и Андрос ще ни приютят следващата седмица. Ще стигнем до Атина. Само за да презаредим и да продължим на юг – към Циклади и Додеканези, за да продължим лятото още поне малко. Да гледаме ниското слънце от върховете на сухите Цикладски острови, сред белите къщи с плоски покриви и сини прозорци. За да направим нови приятели.
Заповядайте, плавайте с нас и през Октомври!
Повече снимки от морските ни пътешествия може да видите във фейсбук:
