Плаваме. Вече шест месеца сме на яхтата. Тя е наш дом, както и средство за пътешестване. Въпреки че често не разполагаме с каюта, на борда имаме всичко, което ни трябва – 2 комплекта дрехи, джапанки, очила. Кухня, баня, хладилник. Риболовни такъми. Много инструменти, с които ремонтираме всичко. Екстри – подправки, напитки, чаши за вино със столче, за изискани вечери в кокпита. Всичко това, заедно с още 8 човека и техния багаж се събира в рамките на 14-те метра дължина на лодката. Тези 6 месеца разбираме колко малко му е нужно на човек за да се чувства добре и да съществува, да води един хармоничен живот с приличен бит. Количеството храна, която ни е нужна също е наполовина. Опитваме се да си хващаме риба и да берем плодове. По-близо до природата. Щастието не се измерва в количество. На есен ще се приберем у дома. В същност – къде е „дома” ако 6 месеца си на яхта в морето…
Ето, есен е. Оставяме лодката на сигурно място за зимата. С малко тъга я напускаме за да тръгнем към другото „ у дома” – към планината. Зад гърба ни този сезон са много морски мили, може би 5000, може би повече. С малки изменения изпълнихме предварителния план, преплавахме северно и средно Егейско море, от Кавала до Аморгос, Арголическия и Сароническия залив, минахме през Коринтския канал и около Пелопонес. Не пропуснахме Йонийско море с изумрудено сините му води и прекрасни острови. Не можахме да пребродим цяла Гърция, не сме се и опитвали. Плавахме с добра скорост, но не препускахме. Търсихме наслада от пътешествието, а не бройката острови. Оставихме нови неща за догодина, защото приключенският дух е жив, когато открива. Винаги има какво. Обичаме да го правим заедно с Вас, нашите екипажи. Благодарим Ви, че споделяхте нашата радост тази година, заповядайте отново!
Ето някои уловени моменти от нашите пътувания:
Кей. Рибарски лодки. Малко село. Не го търсете на картата, няма го. Разходка в следобедното есенно слънце. Нестроен глас подхваща песен в съседен двор. Звънва бузуки. Надзъртаме. Жена в черно и мъже край нея. Маса, вино, мезе. Гласът набира сила и смелост, включват се и други. Виждат ни, не се колебаят, а веднага ни придърпват, правят ни място на масата, пред нас се появяват чаши. Докато се чудим какво се случва, единият мъж обяснява – днес е умрял техният приятел Михалис. Това е жена му, приятелите му. Михалис обичаше да свири и да пее…а вече го няма. Приятелите давят мъката в песни, прегръщат жена му, някой подхвърля майтап. Жената се смее през сълзи. Бузукито къса струна за трети път, но музикантът не спира, пее тази песен като на живот и смърт. Има още няколко струни…Отпива глътка, прегръща и нас и продължава. Всички опитват да сдържат сълзите си. И така до късно вечерта…
Старият рибар. Малка бяла лодка с весла. Всеки хубав ден той излиза сутринта и се връща следобед. Отдавна е изпреварен от модерните рибарски гемии с радари, сателитна комуникация, сонари, прожектори и ледогенератори, които изтребват нощем толкова риба, колкото могат да поберат и сутрин я товарят в камионетките на рибните борси в кутии с лед. Старият рибар няма да ги догони. Той пристига след обяд на кея, където го чака гларусът. Всеки ден. За да получи полагащите му се малки рибки – отпадъка от улова. След като почисти мрежата си, рибарят обичайно вади три пликчета риба. Първото е за местната кръчма, където го уважават и държат да купят неговия улов. Второто – за някой човек от пристанището, а третото – за трапезата у дома.
Чистенето и подреждането на мрежата, както и миенето на лодката след работа е ритуал. Всичко завършва със стар брезент върху мрежата и седалката на лодката. А отгоре – три черупки от охлюви. За красота и слука на другия ден. Мушамената престилка е сгъната, бялата коса бива сресана с гребенче, което стои на специално място в лодката. Придърпване на въжето, лек скок и старецът е на брега. Колелото го чака незаключено. Трите пликчета увисват на дръжката и старият рибар се оттегля от пристанището. До утре.
Малък остров. Още по-малък кей. Ниско залезно слънце. Изсушен от вятъра и слънцето рибар излиза от къщи и си боядисва лодката. Баба с черна дреха хвърля кордата за да хване октопод. Понякога хваща, понякога – не. Ако хване, следва половинчасово биене в цимента, а след това търкане – пак там. Виждаме я година след година, все с черно, все там. Един път до нея има малко момиченце – внучката. Държи корда, а бабата я учи как да хвърля. Другата година не виждаме бабата…само рибаря, който отново излиза на залез да си боядисва лодката.
Критянинът. Той е от Крит. Може би не се е родил там, но баща му е от там, значи – и той! Душата му е в Крит, а работи в Атина, ремонтира лодки. Изплаща апартамент, изпраща синовете си да учат и пак работи. По цял ден, лети, почти не докосва земята. А ако открадне някой миг за да изпием заедно по едно узо, в мекия му поглед се отразява морето…иска да се върне в Крит, при Зорбас…
Горещо гръцко лято. Три месеца синьо небе. Ту има вятър, ту няма. Но няма капка дъжд. Дойде септември. Слънцето падна, замириса на есен. И изведнъж бурята пристигна като вихрогон. Със силен южен вятър и черни облаци. Вали като из ведро. Чакаме го на пристанището, скрити в лодката до 3 следобед. Поспира и слънцето грейва за малко. Развързваме се и тръгваме. Облакът като че ли само това чака. Остър завой и – над нас. Дъждовна стена, не се вижда нищо на сто метра. Пораздига се за малко и пред нас се завихря торнадо. Цветомузиката е част от програмата. Мълнии към земята и между облаците. Нямаме избор – караме напред и се правим, че не ни пука. Вадим рома за да ни сгрее в кокпита. Ромът свършва. Наближаваме съседния остров и чак тогава небето ни се покланя, дъждът спира за малко, появьвя се дъга . Колкото да пуснем котва на светло.
В последствие научаваме, че друго торнадо е взело жертви и е предизвикало разрушения на Скопелос и Пелопонес…
Събота. Пристанище на голям остров, пълно с яхти. Град. Глъчка и оживление. Попове, спасители, капитани, полицаи и любопитни минувачи пред паметник на герой от националната съпротива. Поповете пеят, а капитаните и спасителите поднасят венци. Не след дълго всички се разотиват по работа или да пият фрапе на главната.
Неделя. Малък остров. Ние сме единствената лодка на пристана. Малка църква. Залез. Млад свещеник пее вечерната литургия. Литургията свършва и трите баби се разотиват. Дори не заключва църквата и както си е с расото, той бърза към пристана отсреща, където енергично размахва розовата си макара с корда и в компанията на съселяните хвърля за риба. Изгрява пълна луна. Свещеници, миряни, моряци, риба, море…всички сме едно…
Октомври. Време е да се откъснем от традиционните маршрути и да тръгнем по далечните територии. Срещаме все по-малко лодки. Изследваме места, за които само сме чували, а ги няма на картите и в лоциите. Планина. Малко село в подножието й. Падащ вятър, около върха на планината се трупат облаци. По нищо не личи, че под селото има пристанище. Намираме входа и сме вътре. Усещането е, като че ли сме преминали на горно ниво в любимата игра. Оказваме се в тихо, малко оградено място. Над нас стърчи купола на църквата и няколко къщи. Единствена лодка сме. Усмихнати рибари ни помагат. Леля с престилка идва от пристанищната кръчма и ни кани да я посетим. Вероятно ще сме единствените клиенти. По-нагоре няколко старци прехвърлят броеници в кафенето. Един от тях склонява да ни продаде домати от неговия двор. Вкусни са. Към тях ни подарява маслини и зехтин. Чувстваме се специални. Добре е, че още има такива места…
Описанието е изключително! Навява малко тъга, но вселява и много надежда за бъдеще…