Май, макове, манифестация. Отгоре на всичко и Великден. Всички искат в Гърция. Къде – на Миконос, на Санторини, на Кавала или на познатия Тасос. Защото за тях сме чували по телевизията. Да, ама ние няма да идем там. Къде да идем…някъде далеч на юг. Е по на юг от Крит е само Африка. Крит е дори по на юг от най-северната точка на Африка. Затова – към Крит. Ще бъдем Робинзоновци, ще изпитаме отново тръпката, която е водила хората от незапомнени времена – да открият нещо ново (за тях).
Не че то не е открито от някой друг, но въпреки това, чувството е истинско. А удоволствието да си далеч от глъчката на чартъра, сред малкото истински моряци или рибари на пристанището е подправката към ястието. Споделяме го с тези от вас, които не се страхуват да пренебрегват „сигурното”, познатото, известното и снобското, готови са да пожертват малко време и удобство. Те няма да могат да пренесат гардероба си в колата и после на яхтата, защото трябва да се качат на ферибот или на самолет и да дойдат някъде по краищата на Гърция. Само с пламък в очите и една малка чанта, заредена с настроение. Ето ни на борда, напред.
От Атина постепенно се отделяме от популярните търговски и туристически пътища през известните острови Порос и Спетсес. Първият ни дарява за кой ли път с красивия си залез над залива, а втория едва ни допуска в края на кея сред армадата от луксозни 3-4 етажни моторни яхти, дошли да празнуват Великден на острова на парфюмите. Навсякъде по улиците се въртят чевермета , ухае на агнешко и на празник.
Всяко чудо за три (в случая за един) дни, на другия ден скарите прегарят, яхтите се разотиват към Атина, а ние оставаме като сираче на кея, за да се развържем и да продължим неотклонно на юг – покрай Пелопонес. Въдица, писък на макара, риба тон. Кепче, кофа, сол. Отдавна отработени движения. Осигуряваме част от храната на трапезата – солено-веяна риба. Екологичен състав на продукта – риба, сол и вятър. За добавка – зехтин, копър и лимон. Страхотно мезе, наздраве!
Монемвасия – уникално място, малко познато и малко посещавано. Древна крепост, заемаща един апендикс на сушата – малък полуостров, свързан с континента с тесен провлак и път. Един вход – това значи „Монемвасия”. С вкус на древност – византийска, венецианска, турска, а сега – изпъстрено със странна смесица от луксозни микро-хотелчета, барове с прекрасна гледка към морето, магазинчета за етно-сувенири, обикновени къщи и руини. Тук се налага да престоим три нощи, задържа ни още неустановеното пролетно време, проливни дъждове, гръмотевични бури и вятър.
Е, всяка буря си има край и след него идва дългия и отлаган преход до Китира – последния остров преди Крит. Малък залив, отвсякъде море. Усещане, че си далеч от всичко и мисъл за дългия утрешен преход.
Утринен сумрак, тракане на верига, вдигаме котва. 60 мили до Крит. Зареждащ изгрев в морето, кафе, делфини. Слънце. На траверса остава малкото островче Антикитира. Ще го оставим за друг път.
Следобеда сме вече в Хания – един от големите градове на Крит с крепост и гостоприемен пристан. Усещане за различен свят. Хем си в Гърция, хем не си. Хората тук с гордост се наричат Критяни, имат своя история и традиции, търсещи корените си хилядолетия назад, в Минойската цивилизация. Известна е критската кухня, ракията (досущ като нашата). Има портокали и домати местно производство. Днешната цивилизация, обаче не ги е подминала. Още на следващия ден по кея минава скандираща тълпа.
Не, не е закъсняла манифестация по случай Първи май, а поредната стачка. Този път на фериботните линии до Крит, ще стачкуват три дни и ще объркат доста планове. Не и нашите. След заслужена почивка ние ще продължим за траверс на Крит до най-източната му точка – Сития.
Пътем ще си открием някои изненадващо приятни пристанища и заливи, известни и неизвестни места. Спиналонга – едно от най-известните, с крепост, древна колония за прокажени, днес продават билетчета и се борят за листата на Юнеско. Ние пък се възползваме от прекрасната лагуна, заградена между островите и презареждаме провизиите и личните си батерии. Позволяваме си да останем тук два дни – просто за кеф.
На платна до Сития – драматично приставане при силен притискащ вятър и нови два дни почивка. Климатът на Крит е странен – тежка влага, мъгла и нетипичен южен вятър. На сутрин цялата ни палуба е жълта – дъждът, който вали през нощта сваля сахарските пясъци от въздуха право върху нас. В крайна сметка, от Африка ни делят не повече от 200 мили, наречени Либийско море и това се усеща.
Новият екипаж се събира, всеки се е добрал по някакъв начин до този край на Европа, със своята история за перипетиите по пътя. Натоварваме се и потегляме на СИ.
Додеканези, тера инкогнита. Буря, 50 възела. Борба – насрещният вятър заедно с вълните срещу двигателя и уменията на капитана. Пълзим. Метър по метър пробиваме през най-свирепите удари на падащите пориви и голямата вълна и се вмъкваме в пристанището по здрач.
Чакат ни. Гледали са върха на мачтата ни последните два часа и сега се втурват да помагат, да дърпат, да бутат, да ни завържат на сигурно под напора на все още ревящата и плющяща стихия. Сърцати хора са моряците, заслужиха едно шише ракия. Както и ние. Застанахме на борд на една английска яхта, в която собствениците вече трети ден си чакат новите акумулатори по ферибота. Той и днес решава да не спре, заради силното време. Но никой не е разтревожен, животът си тече. Така е в тези ширини.
На другия ден водата е неузнаваема – гладка и тиха. Е, за сметка на това ще вали. Няма как, потегляме пак. Сахарският дъжд този път е с червеникав оттенък, за разнообразие. Защитен залив, котва, риба на скара. Звезди и луна. Вечеря на палубата с три блюда, бялото вино е в чаши със столче, разбира се. Утре ни чакат 62 мили. Знаем си урока.
Денят расте, съмва се рано. Тръгваме с първите лъчи, преди 6 часа. Отваряме платната почти веднага и под лъчите на слънцето, което не сме виждали отдавна, постигаме завидната средна скорост от над 6 възела. За по-малко от 10 часа сме на Астипалея, островът с най-странната форма. Пристанище, цивилизация, ток, вода, нови дрешки, сладолед. Пералня. Племенен съвет, карта. Стига глезотии, отиваме отново на див залив.
Напред към Аморгос – островът на Голямото синьо, където е снимана част от едноименния известен филм. Досадна тежка насрещна вълна и почти никакъв вятър, ако все пак го има – насрещен. Дърпаме дизел-шкота и правим обучение по кормуване за желаещите. Нощта ни сварва в чудесен плитък и топъл залив, който предлага някаква защита срещу вятъра.
Не сме далеч от известния от снимките на филма ръждив кораб, който самотно си гние в дъното на своето заливче, разпилял по дъното тежка машинария, котва, вериги, както и някакви странни топки, като гюлета от старо оръдие. Днес е първия от трите спокойни дни, които на малки прибежки от около 20 мили всяка, ще ни закарат до Парос.
Уютни заливи, малки острови с по едно село, кой каквото си пожелае. Повече диво, отколкото градско, според вкуса на екипжа. Риболов по залез. Почти хванахме две баракуди. Това че ги изпуснахме не определя количеството и качеството на вечерята ни. Глобализация…за радост и съжаление.
Вече се усеща цивилизацията, все повече са следите от ваканционерите – флотилии чартъристи, небрежно цопнали котвите си накриво без да ги е еня, че вятърът ще удари лодката в кея, крясъци, шумотевица, това им е отпуската, сега им е паднало. Ние не можем да изкараме две вечери в този стил, затова намираме малък, но идеално защитен срещу прогнозния вятър залив. Плитък и топъл, с поглед към залеза, както и заревото от светлини на съседния остров.
Сами. Усещането за независимост е велико. Изсмукваме го колкото можем, защото на другия ден сме обратно в джунглата – на Парос, където ще сменим екипажите. Хубаво се получава, че тъкмо тогава вятърът решава пак да лудува с 8 по Бофорт, но ние сме здраво вързани с дублирани въжета и макар че почти никой не спи, общо взето лодката (къщата, средството за пътешествие) е на сигурно.
След два дни вятърът спада и ние се изстрелваме към съседния остров, към малко рибарско селце. Наоколо са местните, които като че ли ни помнят от миналата година и са добре разположени. И тук ще сме два дни, вятърът си е наумил да духа насреща ни, ние пък ще чакаме да се наиграе и да се завърти. След дългия път до Крит и големите преходи, вече можем да си позволим да спим до късно, да плаваме по 3-4 часа на ден и да се отдаваме на общуване, плуване, разходки и кулинария.
Гледаме и да редуваме цивилизацията(кей, пристан) с автономията на котвата, за да снабдяваме припаси и вода. Екипажите ни вече знаят, че къпането със сладка вода на борда не е толкова необходимо, колкото в града, което ни позволява да се откъсваме за повече време където ни очи видят. Тези дни успяваме да хванем повечко вятър в платната и неусетно правим преходите.
Остров Серифос с чудесното си село на хълма над пристана. Класическото зелено автобусче „Ливади – Хора”. Следобедният вятър отново засвирва, а ние правим поход в планината, за да намерим нова гледна точка за различна снимка към залива, селото и яхтите.
Китнос – може би най-рядко населения от северните Циклади. Въпреки термалните извори. И там сезонът още не е почнал. Кръчмите са празни, а „викачите” скучаят и гледат да те засмучат към тях не само за да ядеш, а и за да си поприказват, да демонстрират, че знаят къде е България, изобщо, да минава времето. През нощта вятърът сменя и влиза тежка вълна.
С неохота напускаме, само за да се преместим в съседния залив за пладнуване. Няма за къде да бързаме. Вечерта сме на котва под храма на Сунио – добре запазената колонада от храма на Посейдон. Празнична вечеря с октопод на тиган.
И там, изведнъж, лятото идва като с нож. Водата става топла, слънцето почва да пари, вятърът спира. Топла лунна вечер, както и ленив последен ден. Неусетно са се изтърколили четири седмици. Пак сме в лудницата на Атина, но не за дълго. Подготвяме се за Коринт, Йонийско море и Италия.
Благодарим на екипажите, заповядайте пак.
