Възможно ли е да се лъжат тези, които си мислят, че качеството на почивката им на яхта се измерва в броя посетени (или просто докоснати) острови, на които са успели просто да стъпят на пристанището и да разгледат (най-много) селцето край него? Не ни ли увлича твърде много забързаният и напрегнат ритъм от който се опитваме да се откъснем за седмица? Не ни ли подвежда количественото измерение, за сметка на качеството на усещането, на попиването на ароматите, звуците и обертоновете на живота на местните хора, островитяните…
Колкото и да сме си мислили за такава почивка, все не успявахме да си я осигурим, докато обстоятелствата не ни принудиха. Основният фактор в живота на моряка – времето – реши да се инати и да сменя бурен северен вятър с купесто-дъждовни облаци и после пак вятър. От друга страна, традиционните за Гърция, но непредвидими по време стачки, решиха да се състоят точно сега – стачката на морските профсъюзи блокира фериботните линии, което обърка логистиката за пристигане и отпътуване на екипажите ни. Всичко това ни задържа за няколко дни на малък остров в Егейско море, който щастливо продължи да си живее откъснат от света. Е, не съвсем, защото токът продължи да идва по подводните кабели, но иначе, при липса на летище и на фериботни линии, изолацията беше пълна.
И какво се случи? Нищо особено. Без излишен драматизъм, хората продължиха да си живеят както и преди…вероятно както са правили преди изобщо да има фериботи. Децата продължиха да ходят на училище сутрин, столчетата пред пристанищните заведения паднаха, както обикновено, като духне вятър, нямаше глъчка от туристи, влачещи куфари към и от кея, както обикновено става през лятото.
Бързащите хора не биха усетили това, което ние изживяхме за тези няколко дни на острова. Да видим как изгрява и залязва слънцето няколко пъти, как се движат облаците, откъде духа вятърът, не само на пристанището, но и на други места. Да усетим мъгла и дъжд, вълни и пръски, буря и тихо море. Да се разходим с моторче или кола, а също и пеша из планината на острова, да надзърнем в някои непопулярни селца от другата страна, да видим заливите в които сме акостирали, този път и от високо.
Но не само да видим, а и да усетим – хората с яхти, пристигащи в пристанището, измокрени и обветрени, които имат нужда някой да им поеме въжетата, и да сподели с тях борбата с вятъра докато лодката им се успокои на кея. Местният човек, чиято жена е болна и той пита, търси начин да я транспортира до Атина възможно по-бързо, но вятърът е насрещен, а фериботи няма. Бабата от съседната яхта, на която й се говори и иска да ни разкаже за предишните си любови, кой знае колко отдавна, съседите по пристан от другата страна, които си продават лодката, защото са си купили по-голяма…водолазният инструктор, който подготвя неопрените и бутилките за клиентите, които още ги няма и кой знае кога и как ще дойдат…всеки със своите истории и съдба.
А сред всичко това – ние – уж блокирани и спрели, уж чакащи нещо да се случи, да се промени, в същност осъзнаваме, че неусетно в нас се е настанило усещането за дом , хармония и спокойствие. Времето осезателно е забавило хода си, денят започва да се осмисля от съвсем малки неща – да почетеш книга, да поснимаш в часа на дългите сенки, да поплуваш на съседния плаж в часа на завета, да половиш риба в часа на здрача и рибешкия глад…и да разбереш какво си изпускал досега.
Пожелаваме го на всички, които ще дойдат да плават с нас, да го поискат, да им се случи, да го разберат…
