Актуално

За сезон 2021 остават само две свободни седмици, при това в средата на лятото – 14-28.8. Тогава ще плаваме сред Северните Споради. Заповядайте!

До Санторини и обратно. Част втора. На север.

Публикувано by on юни 7, 2014 in Корабният дневник | 0 comments

След перипетии с фериботите, екипажът все пак се появява на пристанището в Санторини, стоварва багажа в яхтата и хуква да разглежда острова. Посреща ги тънкият сърп на луната. Започва да расте. Порастват и двама от членовете на екипажа, които ще празнуват рождените си дни на борда с нас тази седмица. Предишната седмица един, сега – двама, как ли ще е нататък… Посреща ги и седмичната прогноза за сериозно силно време и тежък африкански циклон. Да видим къде ще се скрием.   Приятно е да останем на един и същи пристан две вечери, отдавна не ни се е случвало, но време е да се стягаме за път. Вечеря – любимата гозба „капитанбаялдъ” по гръцки. Неделя. Хващаме чудесен западен вятър с който правим панорамна обиколка на Санторини и подостряме курса към остров Иос. Не без помощта на мотора, защото вятърът капризничи. Вероятно поради липса на други атракции, Иос е успял да си създаде име на остров на освободените млади хора – леко нашмъркани, напушени и развеселени. Чува се предимно английска реч, жива музика и различни ритми от капани и кафенета. Прекрасен залез от хълмчето със стария град, недалеч от пристанището. Направо изщракахме лентите. Два дни до влизането на Мароканския циклон. Нов ден, без бързане. Приятен попътен ветрец на север към Наксос. Набива вълна в заливите и не е подходящо за плаж. Някакви странни облаци се събират над околните острови. Не вещае нищо добро. След два дни ще удари силно и още от днес планираме къде да се скрием. Днес все още е слабо, чудесен ден за учене на ветроходни умения. Наксос – приятен град с венецианско влияние, малък хълм със стария град и полуостров със стар храм. Марината на Наксос се пука по шевовете и за нас има място само навън, където по-темпераментните капитани на фериботите дрифтят за да паркират и правят страхотна вълна на влизане. Изтръпваме при всяко скърцане на въжетата. Още 2 ферибота за деня…още един…сън. Един ден до циклона. Този път се събуждаме с будилник. За да се приготвим набързо и да тръгнем в 7. Ще играем на ръба на бръснача. Изчислили сме, че големият удар ще е следобеда, а ние искаме до обяд да преодолеем разстоянието до Миконос – островът на меките китки. Навън вече вятърът свири във вантите и е неприятно облачно. Започваме да се надлъгваме с насрещния вятър, като в крайна сметка надделяваме в надлъгването и приспиваме лодката на 7-8 възела с рифовани ветрила. Дъжд и пръски. Профучаваме край древният Делос – центърът на Цикладите и археологически музей на открито и влизаме в пристанището на Миконос. Хората, които ни посрещат ни гледат странно – те са по къси гащи и фланелки, а ние сякаш идваме от северния полюс. Миконос. Наистина е пълно с гейове. Сами, по двойки, по тройки. Островът, подобно на Санторини е успял да си създаде някаква слава и притегателна сила и успешно си съперничи с него по гъстота на тълпата на квадратен метър по брега и тесните улички. И тук не можеш да избягаш от матрицата, бутиците и мазните физиономии на викачите, които се опитват да те придърпат в техния ресторант. Все пак пристанището е по в страни от града и данданията, която вдигат руснаците на една съседна лодка е направо песен на птички в гората в сравнение с глъчката в града. Чакаме удара на циклона. Гръмотевици, дъжд. Цяла нощ свири във...

Още...

До Санторини и обратно. Част първа – на юг

Публикувано by on май 31, 2014 in Корабният дневник | 0 comments

  Някак си неусетно и без сътресения започва това по-дълго плаване. Вече сме свикнали с лодката, научили сме номерата й, само поизглаждаме някои дефекти и ръбове. Вятърът рязко утихва и старите гърци цъкайки броениците над гръцкото (турско) кафе обявяват, че лятото идва. Днес. Сега. Ще се спуснем на юг за седмица, по на юг отколкото сме били досега, за да видим два вулканични острова – Милос и Санторини. И двата са част от активна вулканична и земетръсна зона и имат сходен произход – кратери на вулкани. Екипажът – компания планинари, свикнали с интимността на живота на палатка се чувства уютно в пълния ни до пръсване 43 футов дом, в който освен багажа на всички носим резервно платно и бутилка за гмуркане. Предстартова суетня. По някое време следобеда телефоните почват да звънят. Имало земетресение с епицентър някъде в Егейско море, усетило се в България. Е, при нас минава една вълна, сякаш в пристанището влиза ферибот. И това е. Явно на сушата е по-страшно.   Бързо забравяме за земетресението, защото мълвата донася, че на борда има рожденик, ще се празнува. Трябва подарък…от торбата с подаръците на moonsailing вадим един от шедьоврите – залез над морето и нощувка на котва в залив край термален извор (празнувайте си рождения ден с нас, казват, че си заслужава 🙂 ). А на другия ден – палачинки на борда.     В този ритъм, сред шеги и закачки, продължаваме на юг. На обяд хвърляме котва и си спомняме за книгата „Едно” на Ричард Бах. С един залив, една яхта, една палма. Една ракия и една салата. И още на юг, към Сифнос, като по пътя някак на шега постигаме 7 възела на следобедния бриз, за да е пълен деня. Залив, малък кей, залез. Безветрие. Ще изследваме заливи, лагуни и причудливи вулканично-наносни форми по иначе негостоприемните северни брегове на Кимолос и Милос. Добавяме няколко нови пещери и тунелчета в и без това дългия списък. Както и причудливи, трудно достъпни фиорди във вулканската пепел, а от другата страна на залива – гаражите на лодките на нивото на морето, изкопани в същата мека скала. А над гаража – къща, бяло-синьо-червена. Милос – обиколка на острова по суша. Катакомби, термални извори, Венера, античен театър. И селото горе на хълма. Нов ден. Потъваме в безвремие. Нежното мъркане на мотора или ленивото потрепване на някое платно ни заразяват с усещане за вечност и нехайство за това кой ден е. Така минаваме през скалните пещери арки на Клефтико за да хвърлим котва за нощта на едно от любимите ни места. Недалеч от друга яхта, която трябва да попадне в слънчевата пътека на залеза. Майсторска работа.   „Видях мурена” – възбуден излиза от водата един от гмуркачите в групата. Набързо скалъпваме копие от пръчка, вилица и изолирбанд и не след дълго змиеподобната риба е в тигана. Майсторска работа. Салата, ракия… На другия ден слънцето, още гуреливо, се вмъква зад пелена от ниски слоести облаци, надвиснали над нас и дори скрили върховете на островите. И така цял ден. Без слънце, без вятър, само с някакви заблудени дълги вълни, дошли кой знае от къде. Сутрешна церемония по пиене на мате. Не бързаме да тръгнем. Вълната от емоции на първите дни е отминала, сякаш днес е денят за почивка. Отдаваме се на сън, книги и размисли. Има нужда и от такива дни. Вече сме в непознати за...

Още...

Цикладски дни, Цикладски нощи…

Публикувано by on май 25, 2014 in Корабният дневник | 0 comments

Март е женският месец в България. В Гърция тази година това е Май. За седмицата в която (за щастие) сме на брега в Лефкада, времето се сменя три пъти, от слънце през облаци и дъжд, до гръмотевична буря. И вятърът е на собствено мнение – ту от Север, ту от Юг, а понякога, за разнообразие и от Запад. Използваме това време за сушене на рибата от миналата седмица, дребни ремонти по яхтите на приятелите и обсъждане на проблемите на живота, вселената и всичко останало. Седмицата просто се изнизва между пръстите ни и идва време да тръгнем за Атина, където ни предстои първото за годината плаване на юг сред Цикладите. За разнообразие излизаме от магистралата, за да минем през вътрешността на п-в Пелопонес, който обикаляхме с яхтата миналата пролет. За да се прехвърлим на полуострова минаваме през едно от чудесата на мостостроенето – огромният мост на Патра и се гмуркаме на юг. Докато периферията на Пелопонес изобилства с история, крепости, битки, даже една стара гръцка столица (Нафплио), вътрешността му е доста дива, неизследвана и различна. Високи планини, ски курорти, дълбоки долини, речни корита с обработваеми площи, много зелено, и цветно-шарено. От високото тук-там прозира и морето. За да стигнем Атина отново трябва да пресечем изкуствено прокопания Коринтски канал, един от големите пробиви в търговските пътища на близкото минало.   Време е да се изяснява и ветровете най-сетне да се стабилизират. Така сме го поръчали, така и става. След традиционните неуредици по пристанището, успяваме да отлепим и с добър вятър се връзваме на кея на остров Кея. Залез. Рано. Роса. Раци. Ранобудни рибари. Рибааа… е, рибка. Все пак ще има на човек по една за обяд. Разфасовай рибата, Робинзон!   Серифос. Рибари. Хора. Ливади. Хора-ливади. Винаги се усмихваме, като видим автобуса с този горд надпис, който вози хората от пристанището (Ливади) до старото селце (Хора). Всъщност, всеки остров си има такова село (Хора). Вероятно от там сме заели и ние тази дума. Вятър? Няма. Има мотор. Пенджуек… Без коз. Има и такива дни. Но тъй като има по нещо хубаво във всяко лошо – безветрието ни дава възможност да надникнем в заливи и на места, където иначе вълните и вятърът не биха ни допуснали.   И докато вяло правим планове откъде да минем, остър звук разрязва като с нож медитативното настроение. Въдицата се развива бясно. Опа, голяма риба ще да е. Суматоха в кокпита. Бързи команди, овладяваме положението и не след дълго рибата е в кепа, а отзад, в сектор А вече се обсъждат рецепти и мястото на тигана, девисил за супата и други детайли. Едва сега осъзнаваме, че един от екипажа липсва. Аха, в тоалетната е, по голяма помпа. Отдаваме му дължимото, явно захранката е била добра! Кимолос, Милос. Дъжд. Но прогнозата все пак е за изчистване утре. Звезди. Надежда.     Най-сетне слънце. На борда цари привидно спокойствие в очакване на плажа, който сме обещали по обяд на Клефтико – емблематичните скални образувания на остров Милос. Целият остров е образуван от вулкан, пристанището е в кратера, а околните скали са пъстра смесица между вулканити, варовици, пясъци и вулкански туфи в различни цветове. Те са и най-меките, което позволява на вълните и вятърът да си играят с тях и да ваят причудливи форми и пещери.     Нощувка на котва. Залез. Риба в тава. Днес всички имат специален бонус –...

Още...

Начало на сезона. Майски празници на яхта

Публикувано by on май 10, 2014 in Корабният дневник | 1 comment

  България, София. Пролет след слаба зима. Валя, валя, валя…и така близо месец. Вперили взор и надежда в крехката прогноза тръгваме на юг, към Гърция, към местата, които вече са ни станали втори дом.         Гърция е невиждано зелена и цветна, пролетна, свежа и уханна. Няма да е за дълго, още другия месец всичко ще прегори, затова се радваме на мига.                 Впускаме се в поредното приключение по непознати и малко посещавани места сред южните Йонийски острови заедно със старите приятели, вече опитни моряци и всеотдаен екипаж, пренебрегнал битовите удобства, изобилието на топла вода и хотелския комфорт.. Предстои ни поредица от празници – Сватбен ден и един-два именни дни. И макар че морската вода е откровено студена, това като че ли никому не пречи особено. Тръгнали сме на пътешествие. Натоварваме лодката с необходимите количества джин, тоник, водка, бира, ракия, даже и няколко стека вода. Скачаме на борда и – газ към едно от близките малки островчета. Малък пристан. Сами сме, това е прелестта на пролетния сезон. Денят е дълъг, а хора няма. Лимоните в градините са зрели и като че ли те молят да ги откъснеш. Не им отказваме. В селото почти няма местни хора. Оказва се, че са само девет, между които и една българка. Навсякъде сме! Нов ден – нов късмет. Имаме план – ще ходим към Итака, главният град. Както обикновено, животът е това, което се случва, докато ние правим планове за бъдещето.Докато капитанът разсеяно пикае зад борда, дълга жълта ивица привлича погледа му. Точи се зад лодката. Не е резултат от акта на облекчаване, друго ще да е…нещо прищраква в компютъра. Влачим въже на два ката, закачено някъде отдолу. Процесорът започва да работи на бързи обороти. Лошо. Проблем. Въже, заплетено във винта. Гмуркане, разплитане, студ…уфф. Трябва да го подхванем отнякъде.   Хващаме с канджата единия край на въжето и почваме да дърпаме. 20-30-40-50-100 метра…след малко започва корда. След още 10-тина метра започваме да дърпаме трудно…и се вижда нещо голямо и силно, което се мята отчаяно. Голяма туна. Дори не си и представяме колко е голяма до момента в който един от нас не бърка в хрилете й и не я измъква на борда. И се почва една борба… А за късмет и въжето се разплита, и се измъква само.            Сменяме плана. Отиваме на диво място, далеч от завистливи погледи и се почва пчене, ядене и пак печене…после осоляване, мариноване, консервиране… а на този ден двама от приятелите ни на борда имат сватбен ден. Подаръче  😎 Тази седмица май няма да ловим повече риба. Едно гайле по-малко.      Отплаваме към Закинтос. И както бръмчим леко на мотор изведнъж получаваме мощен шамар от вятъра, който сякаш изведнъж вдига над 25 възела и ни дава само един шанс, преди да ни наклони опасно. Грабваме шанса и успяваме да рифоваме ветрилата навреме, за да подкараме лодката с 8 възела без да разсипем питиетата. Кацаме в пристанището съпроводени от силния прехвърлящ вятър и се овързваме здраво за кея.   На другия ден климатът е друг. Като с махване на ръка изчезва пердето от облаци, вятърът се сменя от удобната за нас посока, което ни дава възможност да избягаме от наченките на туристическите тълпи (с преобладаващ български отенък, предвид дългите майски празници) и да се...

Още...

Краят на сезона. Но плаването в мислите продължава…

Публикувано by on ное. 5, 2013 in Корабният дневник | 3 коментара

Последни издихания на сезона. И ние май сме го ударили на уволнение след дълго и интензивно лято. Марината в Лефкада оредява, уморени лодки се качват на стапелите за да зимуват и да бъдат ремонтирани. Времето сякаш е замряло в онзи унес, в който слънцето – мързеливо и гуреливо – с неудоволствие се показва късно, грее малко (това му е работата все пак) и при първа възможност (около 7-8 часа) се шмугва зад хоризонта за да си седи там 16 часа. Вятърът също е в синхрон. Не духа – почти или съвсем. И ние мързеливо бръмчим сред места, които през лятото са пълни с народ, а сега са пусти и изоставени. Скали, пещери, арки, залезни цветове. Корфу. Да идем в главния град за да усетим цветовете, шума, крепостите в „мъртвия” сезон, а и да напазаруваме. Мъртъв ли – залива ни шумовият фон – клаксони, корабни сирени, камбани, а и духова музика.             Днес е Охи-дей. Каквото и да значи това – всички са на улицата, духовата музика надува свирките, манифестация, скаути, други подредени в редици стадни структури и непрекъсната глъчка. Като капак на всичко – всички магазини са затворени. Всичко е Охи. Седим като гаврошовци край улицата в неразбиране на тези, които гордо маршируват, искащи да изглеждат еднакви и сериозни. Спонтанно взимаме решението да се махнем. Обратно в морето – безбрежно, без униформи и ред. Светлата част на деня ни стига да стигнем до гръцко-албанската морска граница, където изпращаме слънцето. Там сме само ние и един петел, който не пропуска да ни събуди на другия ден. Все така тихо и гладко море. Този екипаж не е като другите. Не иска непрекъснато да се полива със сладка вода. Не иска да си облича новата рокличка и да ходи по главната, не иска да ходи на плаж, на кафене или кръчма или да си зарежда таблета и да чете интернета. Иска да сме на котва, на диво, да плуваме, да откриваме и да експериментираме, да си улавяме и приготвяме храна. Уморени сме от глъчка, тълпи и шум. Дивото зове.     Затова само спираме за вода и провизии в приятно малко градче, преди да тръгнем отново край плажове и заливи, кипели от живот през лятото, а сега – уморени и пусти. Кули, изваяни от вятъра и вълните, пясъчници, стени и пещери, които преди залез се обвиват от ниска мъгла, в унисон с рома и следобедното настроение.    Пусти, слабо населени острови. Последните между Гърция, Италия и Албания. Усещане за простор и свобода.     И най-накрая – вятър. Радваме му се като деца и цял ден не слизаме от яхтата. Не искаме да напуснем и групата островчета, защото знаем, че след тях неизбежно идва цивилизацията. Отлагаме. Залез в морето.     И тъй като в този екипаж момчетата са повече, те се забавляват по момчешки, а момиченцата ни търпят. Какво да правят…         Усещането за свобода ни обзема и не ни напуска. През градовете минаваме за малко, колкото за пазар на базови продукти и след това – някъде на диво, сред аромата на някакви треви, цветя или дървета, така и не разбрах. Изгреви, залези, ловим риба, берем портокали. Безвремие.               Така и ще завършим този репортаж, последен за годината, така ще завършим и сезона. С фламингото, което отлита нанякъде...

Още...

Отново на юг от Атина – плаване до пълна луна

Публикувано by on окт. 21, 2013 in Корабният дневник | 0 comments

Този път групата е шарена – от всички краища на страната. Враца (пипон, любеница), Лом (пиво Алмус, конски вагон), Поморие (поморийска гроздова, коняк, на 20 километра от Бургас), Пловдив (густо майна, пусни вьефа да чуйм Кидика). За разнообразие, успяваме да тръгнем навреме. Около 15.30. Всичкият багаж е на купчини, никой още не е разбрал какво става, но момчетата палят, бутат яхтата и напред! Амбицията ни този път е да разделим пътя до Милос на две и решаваме да спим на котва край Китнос.   Не бързаме, котва може да хвърлим и по здрач, но вятърът има други планове и ни запраща там за 3 часа, тъкмо колкото да посрещнем залеза в морето и да се вмъкнем в избрания залив. Кавга с навлеци, които се опитват да си хвърлят котвата отгоре ни. Лек отпор, но балканската ни непреклонност надделява и северняците се оттеглят огорчени от справедливия ни гняв. Баня с минерална вода под звездите. Романтична наздравица за здравето на младоженците (има такива на борда) – поморийска ракия, салата и прясно опържена туна, уловена сутринта.   На другата сутрин след осуетяване на опита на двама от екипажа да бъдат отнесени от вятъра с дингито, продължаваме с попътния вятър на юг. Прас – следващата риба – два пъти по-голяма, опъва кордата. Този път ще я солим и веем, под вещото ръководство на експертите от Поморие. Все на юг към Милос. Приставаме по светло. Моторчета. Обиколка из острова. Сгушени рибарски махали и стария град на хълма, под замъка, с поглед към залеза. Заслужена ракия.         Тихо утро. Тихо, но само на нашия кей. Севернякът не е спирал да свири цяла нощ и ни грабва в момента, в който си подаваме носа. Тъкмо почваме да му се кефим и прас – поредната риба. Пак ще трябва да се готви. Тъкмо довечера ще сме на котва, но не преди да посетим Клефтико – перлата на Милос с кулите, арките, пещерите и тунелите, изваяни от вятъра и водата в смесицата между вулканични и утаечни скали.     Залив, остров, почивка. Залез и тънко питие в кристални чаши. Изискани блюда. Прясна риба. В далечината свети градчето, а отгоре – луната, която всеки ден расте. Леко поклащане на яхтата. Идилия.     Нов ден. Няма по-хубаво място за палачинки от това – на котва, в огледално и меко море „като детско дупенце”, както отбеляза една от дамите от екипажа. Покрай група остри рифове и тунели, на единия от които се виждат редом църква и самосвал, взимаме посока Парос. Навлизаме в непознати води. Откриваме. Тръпка и порив. Почивка в скрит залив, пълен с живот. Октопод ни се пули от дупката си и пръска чернилка, голяма мида се крие в тревата около котвата, малки рибки хаотично си търсят белята. Кордон от рифове ограждат пристанището на Парос. Там преди няколко години се е разбил ферибот и доста хора са се удавили. Защото е бил на автопилот. Изключваме автопилота и кацаме.   Старо градче, пореден залез над морето. Нов ден – нов късмет. Прогнозата за следващите дни е вятър. Ту от север, ту от юг. Засега южнякът ни бута към остров Сирос. И изведнъж…прас – от 10 възела вятърът стана 40 за има-няма 3 минути. Рифоваме, връзваме всичко по борда и започваме да се катерим по огромните вълни, които се взимат, сякаш от никъде. Не след дълго махаме всички...

Още...

Все по на юг

Публикувано by on окт. 13, 2013 in Корабният дневник | 0 comments

Все повече настъпва есента, все повече свири вятърът, все повече жълти листа падат. Някои правят зимнина, а ние отплаваме на юг. Успяваме да преодолеем разстоянието от Лефкада до Атина за сравнително кратко време, за този път възхищавайки се не на природата, а на едно изящно инженерно изделие – мостът над Коринтския залив. Уникален въжен мост. Минаваме и над прокопаната му част, която свързва Егейско с Йонийско море и ето ни на полуостров Атика, в южния край на който е нашето пристанище – Лаврион. Яхтата ще е готова в 3 часа. Вай, няма да е в 3, а в 5, защото проблем…карат я от някъде, ама била вече почистена. 5 часа. Чупене на пръсти – май в 7 било, грешка някаква…Яхтата се появи в 8. Опитваме се да се успокоим, че все нещо хубаво ще да има в това цялото чакане и разбира се не тръгваме на никъде този ден. Спим на пристана, под звуците на местната чалготека, която дъни до 6 сутринта. На другата сутрин сме решили да използваме попътния вятър и на един дъх да превземем 64-те  мили до Милос. Ставаме гуреливи, преди изгрев и отлепяме със смесени умора и ентусиазъм. Умората отпада, ентусиазмът кристализира под формата на рекордната скорост от над 11 възела, която успяваме да постигнем надолу по вятъра, който за 9 часа ни издухва до вулканичния остров Милос. Два пъти ни настигат желани гости – делфините. Играят си с нас и си отиват, почти като музата на Висоцки – „немножко посидела и ушла”. Пристанището. Отдавна забравено усещане – сами на кея под падащото слънце. Залез от фара и безпаметен сън.      Днес е ден за лека почивка. Или поне така си мислим. Тръгване в 11 след дълго мотаене из града. Вятърът веднага ни поема. Като че ли не е спирал изобщо. Обикаляме Милос и откриваме изваяни от елементите пещери, арки, острови и заливи, отдавна открити от туристическата индустрия, но за нас чисто нови, особено в този сезон, в който сме почти единствената яхта в района. Природата си е играла, пускайки наноси, вулкани, вятър и вълни, които са изваяли съвършен фототапет. Свършват ни „лентите” на фотоапаратите, преди да усетим, че времето напредва, а денят е къс. Сменяме плановете за нощувка, за да избягаме от падащия вятър. Почти по тъмно пускаме котва край малко островче. Кулинарна вечер, капитанът е заслужил любимата си патладжанена манджа – „Капитанбаялдъ”. Звезди, млечен път, село, което свети в далечината на съседния остров. Идилия. На леки прибежки продължаваме да разглеждаме Милос, околните скали, рифове и островчета. Много са, чудиш се къде по-напред да спреш и да се мушиш по разни дупки,пещери, и ниши. Вятърът, обаче решава въпроса и отново духва от север, което обрича огледа на транзит.     Сифнос. Малко пристанище, малък кей. Бели къщи с плоски покриви. Празни кръчми. Спокойствие. Залез над морето. На другия ден морето е замряло. Как да не се окъпеш в близкия залив, докато във фурната в каюткомпанията се пече баница.                   Остров Сифнос. Ливади. Хора. Хора – Ливади. Това са имената на града, селото и маршрутът между тях. По някакъв начин отговаря и на нашият екипаж от безгрижни моряци, които посрещат залеза на върха на коничния хълм със селото, белите къщи с плоски покриви, сини прозорчета и църкви с бели гълъби, накацали по камбанариите. Само дето перата...

Още...

Йонийски морски театър в 5 действия – есен 2013

Публикувано by on окт. 6, 2013 in Корабният дневник | 1 comment

Йонийски морски театър в 5 действия – есен 2013

Интродукция: Отново Йонийско море. Вече се чувстваме съвсем у дома си на марината в Лефкада. Из града, из магазините, на крайбрежната улица. Познаваме някои местни хора – водолазът на пристанището, който ни маха, няколко собственици на яхти, които вече ни кимат свойски, няколко кучета и котки, които вече не ни обръщат внимание. Предстоят ни пет последователни седмици сред популярните Йонийски острови – Лефкада, Кефалония, Закинтос, Итака, Каламос, Кастос, Меганиси и още няколко необитаеми и безименни. Хем сме били тук, имаме усещането, че познаваме морето, но то всеки път е различно, изненадва ни с нещо, а и целта ни е винаги да намерим някое ново място, нов залив, котвена стоянка или връх с красива гледка на някой остров, което да внесе елемент на откривателство в програмата. Все повече се заиграваме с подводния свят – изпълнен с тиха красота. Да пребиваваме в него, да му се наслаждаваме и да го снимаме. Първият екипаж – артистична експлозия. Иконописецът донесе икона на Свети Николай (разбира се) и харпун. Актьорът – пиеси, които четеше на борда по време на крен, а диригентът с развети от вятъра коси се образоваше от  „Наръчник по ветроходство”. Ядрените физици донесоха гориво – ракия и мента.   Още в началото артистичният елит се обедини около това, че много класически произведения имат тъкмо пет действия, ето защо и нашето дълго Йонийско плаване ще бъде такова:   Йонийски морски театър в 5 действия.   Първо действие 31.8 – 7.9:   Вятър, вятър, много вятър. Всеки ден. Крен, платна, пръски. Октоподи – пресни от морето и замразени от магазина. Огромни вълни от Запад, които влизат в залива на корабокрушенеца на Закинтос. За първи път не можем да пуснем котва, но пък вълната е впечатляваща. Откриваме красотата на подводното снимане с GoPro. Уловихме дорада – голяма, красива и вкусна. И една малка рибка. Майтапи, смях, вицове. Приятелства от пръв поглед. Узо, мента, ракия. Трима капитани – речни и морски. Мечти и планове за бъдещи плавания.                         Второ действие 7-14.9:  Безветрие, тишина, спокойствие. Морето е като огледало. Благосклонно към екипажа от ентусиасти, но новаци във ветроходството. Кулинария, задушен октопод, риба, имамбаялдъ. Обиколка на Закинтос, отвесни стени, пещери. Гмуркане, морски звезди, шарен подводен свят, странни морски създания. Още подводни снимки. Моторчета, разходки из островите, водна пещера. Изгрев, палачинки, дъжд, дъга, закуска. И най-накрая – вятър, крен, тава, фурна, филиите падат с лютеницата надолу и пак голям обяд. Есен, залез с червени облаци над Лефкада, хладна тиха нощ. Изгрев, отражения на мачти, сбогуване и ново начало.                       Трето действие 14-21.9:  Ето това е вятър! 7 възела само на геноа. Малка, компактна яхта, весела приятекска компания, сватбено пътешествие, младо семейство в очакване на близнаци. Ударно начало, романтичен порив. Вицове, мента със спрайт. Уроци по плуване, папараци, нудистки плажове, гневни голи гърци. Итака, залез, салата. Буря, вятър, дъжд. Моторчета, курбан-чорба, залез. Огледално море до обяд. Палачинката се обръща – буря, 35 възела, вълни, олеле, дай кофата. Жадувано пристанище, глътка въздух, преоценка. Отново заглаждане на косъма, палачинки, сини пещери. Залив на корабокрушенеца, пак вълни. Онова магнетично синьо. Дългият път на Север. Затишие, облаци, пълна луна. Малките заливи и високите замъци на Кефалония. Романтика, носталгия, блокче и боички. Дъжд и слънце, костенурка и октопод под водата. Посвещение в ордена...

Още...

Из Йонийските столици – Август 2013

Публикувано by on авг. 11, 2013 in Корабният дневник | 0 comments

Август, отпуски, море. Тази комбинация се е запечатала дълбоко в много хора. Толкова много, че на някои места струпването им граничи с истерия. Оказва се, че и нашите приятели, стар и изпитан екипаж, имат отпуска тъкмо тогава. Да се гмурнем в тълпите и да видим какво ни чака. Освен народ, на сушата обикновено цари и познатата ни вече лепкава жега, затова колкото по-бързо излезем на вятър – по-добре. В същност жегата е само на сушата. В морето (на сянка под гюрука) температурата е в рамките на здравословните 30-тина градуса, колкото е и водата, а ако има и ветрец е съвсем поносимо. Ако няма вятър – правим си го сами с мотора. През Август дори в морето е илюзия, че може да намериш самота, поне не и близо до Лефкада, откъдето излизат повечето лодки. Примирени, хвърляме котва сред множество яхти, накацали като бели патки край малък остров, наоколо плуват деца, цари оживена глъчка. Направо да ти е неудобно да си изпомпаш тоалетната навън…и стискаш. Малко по малко множеството се изнася и става чудо – оставаме сами на котва. Ще се нощува тук. Е, с малкото неудобство, че сме на рибарската магистрала и до късно вечерта, както и от рано сутрин край нас бръмчат рибарите с малки и големи гемии, тръгнали да събират храна за вечно гладните туристи. На другия ден се опитваме да надхитрим тълпата и предприемаме ловка маневра към негостоприемните западни брегове на архипелага. И там безотказно някой се е наместил край любимите ни плажове в скрити заливи – няма празно. Като че ли тези хора не се движат, а стават сутринта, за да заемат някоя дупка и да не мръднат от там цял ден. В същност, в последствие разбирам, че тъкмо това им е стратегията – това не са ветроходци и пътешественици (като нас), а хора, които си наемат ветроходната яхта като плаващо бунгало, което лениво едва преместват от едно място на друго. Това сякаш ни настървява да търсим още неоткрити от тях места и се впускаме на юг. Без да си го поставяме за специална цел се получава така, че спираме последователно във всички столици на по-големите Йонийски острови. Аргостоли – столицата на Кефалония. Тълпи от италианци. Шумни и темпераментни. Тичат по кея и си дърпат маркуча за пълнене на водата. Пазар – голям избор на всякакви зеленчуци и плодове, много от тях местно производство. Тук е мястото да кажем, че Кефалония е най-големият от островите, има много вода и обработваеми площи. Не по-малък е и рибният пазар – сутрин, когато рибарските лодки се прибират, заедно с костенурките Карета-карета, които ги следват като кучета за да им бъде подхвърлена някоя рибка при чистенето на мрежите.   Закинтос – най-отдалеченият остров от базата в Лефкада, известен от рекламните брошури със залива на корабокрушенците и сините пещери. Има и много други неизвестни и не по-малко красиви места, разбира се, където най-накрая постигаме известно усамотение, тъй като са твърде далеч за чартъристите, които не успяват да стигнат дотам с плаващите си бунгала. Закинтосци винаги са имали по-особено самосъзнание – с дълбоки следи от венецианските периоди на острова, редувани с османски, преди да преминат в рамките на обединена Гърция. Катедрали и православни църкви, разположени на склона на големия залив, с прекрасна гледка от високо към морето и пристанището.   За да имаме място на пристана трябва да сме там по-рано, което...

Още...

Мъжки екипаж – мъжко време или Турски русалки на Лесбос

Публикувано by on юни 24, 2013 in Корабният дневник | 0 comments

Еееееегейско море – ето ни пак в близките до България ширини, Халкидики – Касандра и Ситония. Отново сме пред поредното предизвикателство. Този път то е най-голямата и модерна лодка, която сме карали – 55 футов кораб с всички екстри на борда, под борда, под и над водолинията, за които може да се сети човек. Отнема ни известно време докато свикнем с навигационните уреди (много по-различни от обичайните), радара, генератора на ток, уредите за нощно виждане, състезателните платна, телевизора, хладилника с фризер и какво ли не още. И най-важното – всичко е голямо, много голямо, като почнем от обемите вътре, каютите, размера на палубата, платната и всичко. Даже капитанът зад щурвала не може да се чуе с котвения моряк на носа с викове – мнооого е далеч. Добре че няма мъгла, та си ръкомахаме. Първата вечер сме на Порто Куфу – затворен дълбок залив в южната част на Ситония (любимият на българите среден пръст на Халкидическия полуостров) Въртим се на котва в залива, под изгряващата тънка луна в очакване на рибарските кораби, които идват на талази, окъпани в светлина. Не само ние ги чакаме, а и камиончетата на брега, които товарят прясно охладената риба, вече опакована в кутии. Оказва се, че това е доста сериозна рибена борса, активна всяка нощ. А през деня – тишина. А ние чакаме и екипажа, който ще пристигне през нощта и утре рано ще се качи на борда, за да поемем на дълъг преход – 60 мили към столицата на остров Лимнос – Мирина.   Така и става, още посред нощ започват да се чуват гласове от кея, а ние сме на котва на 100-тина метра в залива и чакаме да съмне. По изгрев издебваме момент, в който кеят е празен между две разтоварвания на риба, натоварваме екипажа и отлепяме. А те носят багаж като за пътешествие до луната, но поне на тази лодка място има. Има и сърф, още не знаем за какво, но ще видим. Насочваме се по най-правия път към Лимнос и не след дълго вече креним с 8-9 възела, които почти не се усещат на този кораб. Със състезателните си платна, той лети като самолет и мачка вълните. Умореният екипаж успява да спи в кокпита дори при тази скорост. За да се събуди след няколко часа, когато скоростта е намаляла едва забележимо до 7 възела, но вълната е спаднала и слънцето е изгряло. Вече нещата изглеждат различно. Над нас е Атон а до хоризонта друга лодка не се вижда. Мирина, ранен следобед. Приставаме образцово на кея на главната за радост на екипажа, но днес е петък и вечерта тук е лудница и шум…дано заспим. Мирина е красив град, сгушен под крепост на висока могила, която виси над морето. А в зелените дъбрави зад крепостната стена живеят бездомните животни на Лимнос. Не, не са бездомни кучета като в София, а елени-лопатари, които слизат да похапват до града, когато им омръзне да пасат, а там всички с радост ги хранят. Слънцето залязва над Атон, крепостта светва под прожекторите и тънкия сърп на луната. Утре ни чака дълъг път до Лесбос. Ставаме рано, по изгрев слънце. Ранното тръгване крие някаква магия. Денят е изпълнен със заряд. И макар че имаме да минем над 60 мили, някак си изтичат неусетно. Стартираме в гладко море, след това се появяват делфините. Три пъти край лодката се появяват...

Още...